Така завършваше старият летопис, без да бъде довършен. Времето или смъртта бяха сложили неговия внезапен край. А есента и зимата на 1278-та година отминаха неусетно, топли и меки. Над Търново беше легнал първият сняг, не закъсня ялата зима. Върху покривите, кулите, кубетата и високите, звънарници блестеше на студеното слънце белият плащ на града. Залян от дълбока манастирска тишина, той сякаш беше заспал в полудрямката на едно, продължително съзерцание, отправено към смълчалия се Царевец. Какво ли не беше виждал този чуден град? Падение и робство, величие и блясък се бяха сменяли едно след друго като в сън. И в тази държава, варварска за чуждестранната хула, чиято столица беше между Дунава и двете морета на изток и юг, беше протекло едно минало, преляло не само със суровите и жестоки бури на борбата за свобода и независимост, но и на най-нежните балади на човешкото сърце. Тука един беловлас Царевецки самодържец, клокотнишкият победител, надмогнал преизподнята на всички предразсъдъци, се беше влюбил в една седемнадесетгодишна девойка, дъщеря на пленения и ослепен от него епирски владетел Комнин. Той се венча за нея и довчерашната робиня сложи на красивата си глава царствената диадема. Въпреки огромната разлика в годините, младата и прекрасна Ирина му приличаше. Тя му отвърна със същата знаменита любов, защото не виждаше по-прекрасен кумир никъде другаде, освен в сърцето на своя възлюбен старец. Търново не можа да я разбере тогава и по-късно й се отплати със своята ненавист и омраза. Сега в същото място на тази омраза беше Дошъл редът на Мария. Само един прие и отвърна с взаимност на тази втора Магдалена: новият цар Ивайло. В деня на високата сватба търновската мълва засъска като настъпена змия. От митрополитската черква, където се извърши тържественият обред на бракосъчетанието, тя пропълзя по богатите трапезицки домове, по улиците и низините на града, за да остави своето отровно и разложително жило Там, закъдето беше и умишлено насочена — в дружините на довчерашния Бърдоква. Хитри и подмолни, вечните врагове на Царевец, а сега и на Ивайло, познаваха от дългия си опит изкуството и силата на клюката и ревниво се бяха хванали пак за това оръжие. Във венчаването на Ивайло с Мария те виждаха с отчаяние завършека на една победа над тях и тържеството на своя враг, но те не бяха хвърлили още оръжието си и търсеха уязвимото място на тази победа. Отхвърлени и станали излишни, бивши царедворци; сплетници и шпиони, огладнели и лишени от милостиня всевъзможни калугери, прогонени от манастирите Патриаршески пипала и преоблечени боляри заспиваха в тъмнините по кръчмите, домовете и свърталищата, между простодушието войнство на Ивайло, за да подшушнат с доброжелателска загриженост и лъжлива тревога, че народните работи не вървят вече добре. Простодушните или пияни войници ги оглеждаха отначало предпазливо, крадешком, почесваха тиловете си, без да ги сърби нещо там, и нерешително запитваха:
— Че защо да не върви?… Бихме татарите, гърците и болярите и ето че сега и свой роден цар си имаме… Комуто не харесва, да върви при Палеолога!
Ударили на камък, тайнствените недоволници не слагаха оръжие.
— Царят ни е добър, народен, нека го поживи бог, но не е вече същият, както беше някога!… — поклащаха те опечалено глави.
— Хайде де!…
— Стана нещо, въздишаха смутителите. — Откак се венча с тая проклетница Мария, Ивайло не е вече нашият някогашен Бърдоква. Забрави ни той нас заради една гъркиня… Та видели ли сте го от два месеца вече да се покаже някъде между нас? Не!… Възгордя се той, яде си и пие там, горе, в Царевец, милува змията, като че ли се е родил не в подгорските колиби, а в самия палат… Забрави той, че си проливахме заедно кръвта за правдата и против царя… Не можем да помиришем вече при него. А татарите, казват навлезли в Нашата страна и направили Преслав на пепел. Пищи земята ни отново от тях, а няма вече кой да ги прогони. Царят си свърши работата, ожени се и стига толкова. Който иска повече, нека върви и се бие, където ще! Нему е добре и тука при гъркинята!