Наскоро след това по общо решение на търновските боляри на престола се възкачил Георги Тертер.
С идването на новия владетел феодалната реакция, чийто център била самата столица, се организирала по всички краища на страната. Целта била да се напрегнат пълни сили, за да не се позволи на „селския цар“ да стъпи отново на арена. И в това свое намерение българското болярство успяло. Как точно са се развили по-нататък събитията и по какъв начин застрашените феодали съумели да се справят с надвисналата заплаха, ние не знаем, поради липса на преки данни в съчиненията на Георги Пахимер и на Никифор Григора. Запазено е само кратко известие у Пахимер, че след избирането на Георги Тертер за цар Ивайло бил принуден да напусне България и да търси убежище при татарския хан Ногай, т.е. при един от най-злите си врагове, чиито пълчища нееднократно били опустошавали собственото му отечество. С какво се обяснява този неочакван ход на селския вожд, довел го в последна сметка в лагера на върлите му противници, не може да се каже със сигурност и на изследователя е предоставено поле за повече или по-малко приемливи догадки. Най-вероятно е да Се приеме, че в хода на продължителните военни действия срещу византийци и татари, развили се през първата половина на 1280 година, войската на Ивайло е била вече много изтощена и силите за по-нататъшна борба срещу болярството се оказали недостатъчни. Към това трябва да се добави, че икономическата мощ на феодалната класа оставала непокътната, тъй като, зает с войните срещу нашествениците, Ивайло не бил предприел никакви мерки за нейното омаломощаване. Болярите запазвали правата и привилегиите си, запазвали богатствата си и въоръжените си сили. Това им дало възможност в решаващия момент да се обединят здраво в името на собствените си интереси и да принудят Ивайло и неговите привърженици да прекратят борбата.
Краят на Ивайло в татарския стан е тежък епилог на неговия изпълнен с героични дела живот. Макар и да приел беглеца при себе си, Ногай не е могъл нито за миг да забрави неговата страшна за татарските нашественици слава. И както разказва Пахимер, по време на един пир, възбуден от изпитото вино и изпаднал в ярост, татарският хан се обърнал с ядни думи към Ивайло, нарекъл го свой смъртен враг и заповядал да го съсекат на място.
Така трагично, далеч от своята родина, завършил своя живот юначният вожд на селското въстание, непримиримият борец против чуждите нашественици, спасителят на отечеството през един от най-тежките периоди от историята на Средновековна България.
Споменът за Ивайло обаче не угаснал и образът му се запечатал дълбоко в съзнанието на народа. Дълго време след отиването му при татарите и след неговата смърт се вярвало, че той не е загинал и ще се върне пак, за да продължи борбата срещу угнетителите. Тази вяра живеела при това не само в душите на българските селяни, които Ивайло бил водил към победи в продължение на три години. Тя преминала границите на страната и се разпространила и сред селското население на съседна Византия. Там името на Ивайло се свързвало не само с борбата на византийските селяни срещу феодалния гнет, но и с борбата срещу османските нашественици, които нахлули в Мала Азия през втората половина на XIII век и вършели страшни набези и опустошения.
Заети със собствените си интереси, цариградските управляващи кръгове и самият император Андроник Палеолог не обръщали достатъчно внимание на появилата се османска заплаха и не полагали грижи за застрашеното население. Тогава именно на сцената като организатор на едно народно движение срещу нашествениците се появил т.нар. „Лъжеивайло“, българин по народност — както разказва Пахимер, — дошъл през 1294 година в Цариград тъкмо по това време, когато натискът на турците в Мала Азия бил твърде силен. Представил се на императора под името на Ивайло, той твърдял, че бил успял да избяга от татарския лагер и че е готов да възглави войска за прогонване на турците. Заподозрян в измама, тъй като бившата българска царица Мария казвала, че това не е нейният съпруг, „Лъжеивайло“ бил хвърлен в тъмница. Във византийската столица обаче настъпила необикновена възбуда. Щом се разнесъл слухът, че се е появил Ивайло, населението започнало да настоява да бъде пуснат българинът от затвора и да му се позволи да потегли с войски за Мала Азия. Общо било убеждението, че само името на прославения вожд е достатъчно, за да се всее уплаха сред османлиите и те да бъдат принудени да се оттеглят от завоюваните територии. Под напора на настойчивите искания Андроник Палеолог отстъпил и освободеният от затвора „Лъжеивайло“ започнал да се готви за поход срещу нашествениците.