Но Ивайло сякаш почиваше само при нея. Тя чувствуваше това. Като буря той щеше да отмине и оттук, за да остави и нея като преломена бреза. Зад своята последна любов към него тя не виждаше нищо друго вече, освен калугерската броеница или тъжното завръщане във византийската й родина. Страшно. Колко е къс и жесток животът понякога!
— Прегръщай! — задъхано шепнеше тя всяка нощ, като вдигаше ненаситно непресъхващата чаша на най-бурната си страст. — За тебе аз всякога ще остана чужденка, ти ме мразиш, знам, но нищо от това, щом ми харесваш… Не бой се, няма да те излъжа, овчарю! Аз ще си отида от тук сама и щастлива, може би само със спомена за тебе. Покрай тебе обикнах и твоята земя… Недей ме пъди още! Прегръщай! Искаш ли да събудя Ефросина за вино и пир?…
— Не!…
Ивайло слагаше ръка върху красивото й възбудено лице, за да я отпусне в нежна и продължителна милувка. След нейните шепнещи и задъхани от развихрен копнеж и несподелена мъка думи неизбежния и близък край на тяхната любовна взаимност, той мълчеше, без да намери в себе си сила, да и отговори, безмълвен, той само приемаше и връщаше ласките, опиянен от техните мигове, за да отрезнее веднага и събере чело заедно с техния отлив. Мария, прочутата жена, пред която се беше огъвало раболепно цялото царство, бледнееща пред иконите и хладна като нощ в своята отмъстителна стихия, любовната загадка на Царевец, заставаше сега като уплашено от нощната буря дете, притисната върху ръката на Ивайло. Никакъв крепостен зид, никакво войнство и меч не са били никога по-сигурна и вярна закрила за нея от тази груба ръка. Само върху нея можеше да се заспи спокойно, без призраците на съвестта и виденията на вечния страх. Една безкрайна благодарност я заставяше много пъти, събудена нощем, да я целува кротко с топлите си устни и да я мокри със сълзите на дълбока признателност.