— Бърдоква, Бърдоква, Бърдокваа!…
Вождът трепна. Като пробуден от сън, той повдигна усмихнато глава и в очите му се плъзна влагата на безкрайна благодарност. Той сбута коня си и потъна в колоната на своите дружини.
ВЪСТАНИЕТО НА ИВАЙЛО
(1277–1280)
Въстанието на Ивайло е най-голямото селско антифеодално въстание в България през Средновековието. Съобразно с мащабите на нашата страна, то няма равно на себе си в историята на Европа нито по обхванатата от въстанието територия, нито по броя на участвувалите в него селяни, нито най-после по удара, който бил нанесен на господствуващата феодална класа. Въстаналите български селяни разгромили въоръжените сили на царя и болярите, поставили своя вожд върху престола, разпрострели властта си почти над цялата тогавашна територия на страната и нанесли такива съкрушителни поражения на външните врагове (татари и византийци), на каквито тогавашната българска власт не била способна.
Причините за това изключително по сила и размах народно движение се коренят в обществено-икономическото положение на българското общество през XIII век и преди всичко в тежкото положение на селячеството по време на последните Асеновци (1241–1277).
През XIII век България била страна с напълно наложени и развити феодални отношения. Феодалната класа разполагала с големи феодални владения, притежавала голяма икономическа и политическа власт. Във владенията си феодалите разполагали с пълен имунитет, т.е. с пълни съдебни, административни и финансови права над зависимото население, и никой не бил в състояние пък и не правил опити да ограничи техните своеволия и произволи. Един от българските боляри например, севастократор Стрез, чиито владения обхващали почти цяла днешна Македония, раздавал правосъдие в пияно състояние, като това му служело и за забава. „А веселбата му беше човешката смърт — отбелязва един тогавашен автор. — И за най-малката вина подсъдимият бил осъждан на смърт и хвърлян жив от крепостните стени в р. Вардар, като Стрез весело викал отгоре: Внимавай да не си наквасиш кожуха.“
Нарасналата икономическа мощ на болярите довела до усилване на сепаратистичните им стремежи и борба против централната власт. Нещо обикновено станало болярите да водят самостоятелна външна политика и по своя прищявка да качват и свалят царете от престола, След смъртта на Иван Асен II (1241) в непродължително време върху българския престол се изредили четирима, владетели — Калиман I, Михаил II Асен, Калиман II и Константин Асен, а броят на претендентите за трона бил много по-голям.
Борбата сред господствуващата класа била извънредно остра и довела до отслабване на отбранителната мощ на държавата. Без да понесе нито едно сериозно поражение, само за две десетилетия България загубила почти 3/4 от територията си и положението си на първа сила на Балканския полуостров.
Болярските размирици и непрекъснатите външни войни довели до рязко влошаване, на положението на българския народ. Много често войните се водели на територията на българската държава, поради което имуществото, на селяните било разорявано и оплячкосвано, а самите те били подхвърляни на най-различни бедствия и произволи.
Непрекъснати войни, борба против централната власт, увеличени разходи при издръжката на наемни армии, разточителство, за поддържане на разкоша и блясъка в царските дворци и болярските замъци — за всичко това били необходими огромни средства. При силно намалялата територия на държавата тези средства можело да бъдат събирани само чрез рязко увеличаване на данъчното бреме, чрез усилване на феодалния гнет и експлоатация, чрез накърняване на най-жизнените интереси на селячеството и градската беднота.
През XIII век се наблюдава преди всичко ускорен процес на масово закрепостяване на селячеството. Докато в началото на века броят на крепостните селяни не бил много голям, през втората половина на XIII век те вече съставлявали огромното мнозинство от народа. Същевременно се засилила и експлоатацията: били въведени нови данъци, като бил увеличен размерът и на старите. Наред с това все повече се въвеждала паричната рента, което, още повече влошило, положението на селячеството. За да се сдобие с необходимите парични средства, селянинът трябвало да отчете продуктите си на пазара; по пътя трябвало да плаща такси за преминаване през мостове, клисури и бродове; на тържището цените се определяли от господарите и често донесените продукти трябвало да се продават на безценица; трябвало да се плати и мито за участие в пазара, безразлично дали стоката можело да се продаде. Всичко това означава, че за да изпълни задълженията си към царя, болярите и църквата, селянинът е трябвало да се лиши от много по-голяма част от добива си отколкото АКО плащал задълженията си в продукти.