Ивайло, по думите на един тогавашен византийски историк, не се отчайвал. Напротив, той започнал още по-настойчиво да разяснява на селяните причините за бедственото им положение и да ги зове към бунт. И когато все пак не сполучил да ги вдигне на борба, Ивайло започнал по цели дни да прекарва в размишления и да говори, че му се явявали светии, които го подтиквали да поведе народа на борба против господарите. Постепенно хората започнали да му вярват и да се присъединяват към него. Те вече повярвали, че под негово ръководство ще бъдат до-добре.
Невъзможно е сега да се каже дали самият Ивайло е разказвал за описаните по-горе явявания на светии, дали това са направили другарите му, когато трябвало да убеждават селяните от други райони да се вдигнат на борба и да ги последват, дали най-сетне това не е измислица на масите, която: мълвата е донесла чак до византийската столица. Важното тук е друго. Борбата на средновековните селяни против царя и болярите трябвало да получи идейно оправдание и обосновка. И понеже официалната християнска църква учела, че съществуващият феодален строй е устроен така от бога, необходимо било борбата против същия този феодален ред да бъде водена в името божие. Затова и селяните последвали Ивайло именно тогава, когато той им казал, че определеното за бунт време е дошло.
Въстанието избухнало през пролетта на 1277 година. То започнало като Локален бунт и още от самото начало имало ярко изразен антифеодален характер. За да има успех, необходимо било то да се разпростре и в други райони, а така също да бъде създадена голяма и добре въоръжена въстаническа армия. За тази цел били изпратени хора в съседните райони, които също трябвало да бъдат вдигнати на борба и да се присъединят към въстанието. Същевременно въстаническата дружина започнала набези над болярските имения не само за отмъщение, саморазправа и отхвърляне на феодалния гнет, но също така за набавяне на необходимите припаси и Оръжие. Благодарение на всичко това в кратък срок въстанието взело големи размери, а Ивайло се видял вожд на значителна въстаническа дружина. Променил се и външният вид на въстаническия ръководител: яхнал кон, препасал меч, наметнал връхна дреха, той смело водел въстаналите селяни на бой.
Веднаж избухнало, въстанието трябвало да поеме и известни охранителни функции. По това време в Северна България татарските шайки грабели необезпокоявани от никого. Господствуващата класа се била прибрала на сигурно място зад яките стени на крепостите си, като оставила обикновения народ на произвола на съдбата и на ятагана на нашествениците. Необходимо било народът сам да помисли за собствената си защита и по-точно — необходимо било неговата въоръжена сила да даде отпор на татарите. Това се налагало и от факта, че не можело да се води успешна борба против феодалите, ако не бъде гарантиран самият тил на въстанието.
Още първото сражение между въстаниците и татарите донесло пълна победа на въстаническата армия. Скоро след това успехите последвали един след друг, на татарите били нанесени редица съкрушителни поражения и те скоро трябвало да напуснат пределите на страната, спасявайки се в земите на север от река Дунав.
Поражението на татарите и изгонването им от страната е събитие с огромно значение за по-нататъшния развой на въстанието. Бил нанесен удар на една войска, на която никой дотогава не смеел да се противопостави, под чието иго пъшкала и огромната руска земя. Северна България била спасена от страшния бич на татарските набези и въстанието могло да се развива необезпокоявано отчуждите нашественици. При това авторитетът на въстаническата армия нараснал неимоверно много. На въстаниците народът гледал като на Сериозна сила, виждал в тях свой спасител и закрилник както от външните, така и от вътрешните врагове. Народът масово започнал вече да се надига на борба и да се присъединява към Ивайло. За кратко време след прогонването на татарите въстаническата армия нараснала и станала страшна за феодалите сила.
След разгрома на татарите въстаническата армия се насочила към столицата, за да се разправи с главните виновници за народните нещастия — царя и столичните боляри. Походът към Търново-се характеризира с особено, бързо нарастване на въстанието. По-пътя населението, масово въставало и се присъединявало към въстаниците. Не оказали никаква съпротива градовете и крепостите, което показва, че градската беднота също така взела страната на въстаниците и се вдигнала на решителна борба. На страната на въстаниците минавали, вече цели области. Походът към Търново се превърнал в истински триумф за Ивайло.