Август 1977
Чл.-кор. проф. ДИМИТЪР АНГЕЛОВ
ЖИВЯЛ НЯКОГА ЕДИН ОВЧАР…
Няма друг по-лек от онзи, който връща странника отново към родния му край.
Тъмна и топла беше пролетната нощ, в която Бърдоква остави предпазливо и мълком своя щит, копието и тежката си ризница до дебелите крепостни стени на Търново и като самотен вълк, без да се обади някому, се вмъкна в тъмните дебри на планината, на път към юг. Пролетната нощ прелъсти воина. Много нощи, буден и неподвижен като каменен стълб на своя пост, той беше очаквал този миг. За стотен път може би със стиснати челюсти, мислено, той беше прегризвал жилавите връзки, които го свързваха с този чужд и студен град, но никога не беше намерил в себе си толкова сили за бягство, както през тази нощ. Бягство — тази лекокрила и примамлива като болярска мома дума не се беше харесвала никога на Бърдоква и като червей дълго беше гризала неговото съзнание и жажда да се върне пак там, отдето беше дошъл. Не, той не бягаше, не напущаше дълга си като нехранимайко, битки нямаше сега и той само си отиваше, като връщаше честно царското оръжие и прощаваше великодушно там, на високия и покварен Царевец, сребърните перпери за половината си служба, които хромият цар Тих забравяше или не можеше вече да му плати.
Домъчняло беше на Бърдоква за родния му край. Пет години бяха вече изтекли от онзи несретен ден на неговата младост, в който той така лекомислено беше опънал и пуснал леката си овчарска стрела срещу болярските слуги и кучкари там, далече някъде по слънчевите южни поли на Хемуса. Нека си тече времето, както му харесва, бързо като вятъра или бавно като растежа на вековния дъб, все едно, споменът за този ден никога няма да се забрави и като жило на оса ще се впива в сърцето на Бърдоква, докато е жив.
Тих и волен течеше животът му някога под схлупената бащина стряха, между едрите овчарски песове и стадата, пръснати лете като сиви облачета по тучните пасбища на зеленото Подгорие. Никога не можа да забрави той тихите и топли вечери над колибите и егреците, разшумели от безгрижната песен на младостта, размесена с шепота на вятъра и гъстите гори. Колко пъти е трепвал, пробуден от далечния другарски призив, прокънтял в звездната нощ, с който се разговарят замръкналите по хълмовете овчари, и отново пак е заспивал с живия спомен за приказките на старейте и бабите, наклякали в светлите вечери по дъбовите колибарски прагове или пред мъждеещите огнища.
Някога той също беше овчар и водеше стадо. Ала връхлетяха един ден върху него болярски хора на коне и с песове, задигнаха, като орли два от най-добрите му овни и ги помъкнаха към широкия и голям каменен болярски дом. Младият Бърдоква видя грабежа и ахна. Направи кръст овчарят, помоли се и потича доста подир пладнешките хайдуци, но никой го не чу. Подсмяха се хората на боязливата му жалба. И тогава стана това, което никой не помнеше да се беше случвало по този край. Посиня от мъка овчарят, опъна задъхано лък и настигна със стрелата си един от болярските люде. Кръв шурна от шията на конника. Той се олюля и се срина като отсечено дърво на земята в краката на коня… Бесни човешки викове подгониха овчаря, ала той успя с бяг да се вмъкне в гъстите усоища на планината. Три недели го търсиха ден и нощ под дърво и камък болярските шайки с глутница от песове и хрътки навсякъде по гората. Две кучета преби с гегата си Бърдоква. Той ги изчака като вълк из хралупите на старите буки и с един удар затвори завинаги предателските им муцуни. Не намериха овчаря, но уловиха в колибите баща му, стария и мирен Вукол, и за помен, и за показ го пребиха вместо сина. Зъл и отмъстителен беше боляринът Лацислав; Остри бяха зъбите му и на никого прошка не даваше. Но и той цяла година не посмя да излезе на лов из планината пред страха от невидимите стрели на побягналия овчар.
Дълго след това, покатерил се чак до върховете на високи буки, поглеждаше Бърдоква към болярската кула, сива, студена и враждебна, стъпила като огромна птица върху скалистия скат на планината. Като сива и ленива змия се извиваха дебелите и високи зидове с бойниците върху тях. Дим, лек като мъгла, се извиваше на прозрачни стълбове високо над скалите и пропастите. Здраво и чудесно беше каменното гнездо на Лацислава. Много мъки, сълзи и селски пот се бяха вграждали половин век в неговите зидове и като мрачна легенда още се носеше по колиби и села от Хемус до Родопа преданието за нейния градеж, сила и могъща власт над земите и людете, надлъж и шир около нея. Но през ония тежки и гладни дни на неволя и вълче скитничество из усоите на планината, загледан към кулата, овчарят Бърдоква не виждаше нищо друго, освен гроба на своя пребит като куче баща, стария Вукол, който и в предсмъртния си миг не беше успял да разбере защо го убиват болярските злодеи. — Ех — въздъхваше Бърдоква, — защо ли не можеше да се преобърне, както в приказките, на небесна светкавица или върколак и тогава с каква дива отмъстителна утеха той би се понесъл към ненавистната кула, за да порази с огъня си целия Лациславов дом или пък да ги издуши с невидимите си ръце за една нощ… Ех, да можеше!