Но приказките са също като сънищата дяволски измислици и едва ли се сбъдват някога. Знаеше това Бърдоква от себе си. Неотдавна, година преди случката с болярските ловци и песяци, легнал между стадото и завит на топка със своя миризлив овчи кожух, той беше сънувал, че е станал цар. Чуден сън!… Видя се той яхнал на прекрасен жребец, силен като хала, заметнат с алена като кръв плащеница, с чуден сребърен меч на кръста От всички колиби по планината и равнината са се стекли люде, да го гледат, да му се почудят, порадват и да му се поклонят ниско, ниско, чак до земята!… А Бърдоква плува на своя жребец като слънце между тях и усмихнат, с пълни шепи хвърля в краката им дъжд от сребърни перпери… Когато се пробуди, полувкочанясал от студа под кожуха и посипан от първия сняг на зимата, който беше превалял през нощта, овчарят дълго лежа неподвижен върху побелялата земя. Той не искаше да се раздели с щастливото си видение. След няколко дни не можа да се стърпи и разказа своя сън у дома си пред димливото огнище на широката и каменна колиба на Вуколовците. Всички там, мъже, жени и деца, се прекръстиха боязливо, като че ли самият сатана се беше промъкнал между тях. Старият Вукол, обронил глава, дълго мисли върху съня на своя пети и най-малък син. И не можа да се стърпи. Рано още на другата сутрин той поведе сина си по горския склон навътре в планината и чак към пладне се спряха под пещерната дупка, жилище и скит на пречудния отшелник в този край — отец Данил. Валеше ситен сняг. Планината навличаше бялата си риза. Входът, дупката, която водеше към вътрешността на скита, не се виждаше отдолу, откъм подножието на скалите. Ниски габерови храсти и хвойни го закриваха от нежелания човешки поглед и само надеждата на хромия или болния и дълбоката вяра на страдащия можеха да налучкат двадесетината каменни стъпала, издълбани от времето и дъжда към жилището на светия човек и богоугодник. Лекият, синкав дим, който се разстилаше леко над побелелите гърбове на храстите, успокоително подсказваше, че отец Данил и сега е вътре в скита.
Вукол поведе сина си нагоре, като се катереше неустойчиво по стъпалата с крака и ръце едновременно. В дъното на плитката и сводеста пещера, висока един човешки ръст, пращеше тих огън. Гъст дим лениво ближеше грапавите стени на дупката, окичена със снопове сухи треви и билки. По издълбаните в потъмнелия камък шупливини, дупки и лавици неприветливо и студено се редяха почернели от огъня малки и големи пръстени гърнета. Едно легло, постлано с няколко овчи кожи, завършваше всичкото богатство на това студено и първобитно човешко жилище. Посрещна ги сух, висок и слаб старец, наметнал скъсано шаячено расо върху кожените си и мръсни дрехи на селяк. Доловил шума и предупредителната кашлица на неочакваните в това лошо време гости, отец Данил стана от огнището и, като внезапно раздвижил се призрак, приближи, вглеждайки се в полумрака към дошлите. Както по стените на скита, така и върху гърдите му не се виждаше нито един от двата символа на православието, кръста и иконата.
— Какво ви носи насам в този студ, добри хора, беда ли? — запита глухо и дружелюбно еретикът. — Минете да се огреете…
Вукол се прекръсти, целуна мършавата ръка на отшелника и прибута Бърдоква пред себе си да стори същото. После, на срички и с мъка, развълнуван, като се чудеше откъде да започне и свърши, той разказа с няколко прости думи за чудния сън на сина си и отново се прекръсти.
Навел глава, с пожълтяла от дима на пещерата дълга, отдавна побеляла коса, отец Данил, замислен в нещо, позабави отговора си и загледан в тихия пламък на огнището, едва забележимо се усмихна.