Какъв ден! (Малкият с майка си бе отишъл до града за плавници.) Да го запомни човек със слънцето и златния пясък в краката си. С цвета на привидно еднообразните, а безкрайно богати нюанси море и небе пред очите ти. И с онзи тих, дълбочинен самоотчет, на който петдесетгодишните държат май повече, отколкото на всичко останало.
Един скутер се плъзгаше пред пенестата си диря, навирил нос в синевата. На въжето зад него се вееше дълга коса, която Костадин Монов не можеше да сбърка. Стана от стола и изпита остро вълнение. Дъщеря му беше на ските, разбира се. Играеше си, описвайки плавни есове.
Професорът вървеше по мостика и изпиваше красивата гледка с очи. Вълнението му доби една трогателна мекота, от която в дълбочината си то заприлича на нежна мъка.
Скутерът мина край носа на мостика, момичето се пусна от въжето и инерцията го докара до кея. Оттук видя баща си и му махна възбудено.
— Ела, ела!
Той се засмя и поклати глава. Но чаровницата се освободи от ските и след минута го теглеше за ръката.
— Много е лесно бе, татко! Много е просто!
Той се разсмя. Всъщност никога не й беше обяснил как и сам иска да можеше да покрива идеалната й представа за него. Как реалният му живот мина дълбоко, дълбоко — там, в бездната на тъмносиньото. Подобно тъжните, едрите, с нещо винаги тайнствени (риби, които не са пригодени за сребърно-слънчевата повърхност.
— Слушай, татко… Виж онзи сега, виж!
Скутерът пердашеше колкото може, зад него огромна и бяла буква „ве“. Зад нея — здрав възрастен мъж, върху ските.
— Знаеш ли той на колко години е?
— Кой?
— Този, когото гледаме сега.
Бащата сви рамене. Момичето се заозърта и махна на някого с ръка. Едно момче на двайсетина години дойде при тях — красиво като бог. Щерката каза:
— Запознайте се.
— Владко се казвам — рече момчето и си подаде ръката.
Костадин Монов я стисна, кимна му и продължи да гледа майстора върху ските. Наистина беше спектакъл.
Когато свърши, мъжът дойде право при тях.
Той, Иван Хаджиев протегна ръката си към Костадин Монов и познатият от преди трийсет години смях звънна заедно с пръските по шарената коса.
— Аз съм, аз съм, Коста! — каза Иван Хаджиев. — Престани да се пулиш, моля ти се!
Той тупна професора по гърба и все още стискаше и друсаше ръката му.
Неговият син Владимир бил приятел с дъщеря му, той едва не подскочил от радост, като научил. Не е ли чел стиховете му? Ще ги прочете. Ще каже тежката си дума, винаги е имал точно чувство за литература. Ах, как чудесно било, че успели да го изненадат, нали? Че на старите приятели децата са приятели. Че…
Четиримата вървяха полека (Иван Хаджиев предложи да пият по бира), думите и смеховете набъбваха и се плъзгаха по сребърно-слънчевата повърхност, пръскаха се и от тях проблясваха бисерни разноцветни дъги; чуваха се други думи от горния слой, който може да зарадва окото, виждаха се очи, гърбове, боси крака; лодки в далечината, музика отнякъде — неселският живот по този бряг кипеше със своите дребни морални измами, без да си дава сметка изобщо, че неговата голяма, вечна и неизбежна истина всъщност е материална.
Костадин Монов участвуваше, разбира се, във всичко това, говореше, усмихваше се даже — четиримата вървяха към шарената тента, под която се продаваше изпотената бира — и той потъваше, потъваше, потъваше отново към своята неспасяема глъбина.