— Ти имаш проблем, госпожице Уилсън. — Той видя начина, по който тя се напрегна при тези думи, и изпита удоволствието, на което се бе надявал. — Имаш лошо мнение за хората с моята професия, но докато практикуваш своята професия, си обвързана с нас.
Абра смачка цветето, което държеше.
— Не всеки в твоята област е идиот. В Аризона има някои отлични архитекти.
— Значи не харесваш само архитектите от Източното крайбрежие.
Тя нямаше да му позволи да слага в устата й думи, които не бе казала и които я караха да звучи като глупачка.
— Нямам представа защо Тим реши да наеме фирма не от този щат. Ала след като го е сторил, аз правя всичко възможно да работя с теб.
— Да правиш всичко възможно би означавало малко по-изискани обноски. — Коуди остави бирата си настрани и се изправи. Лицето му бе в сянка, но от стойката му Абра разбираше, че бе не по-малко ядосан от нея. — Ако имаш някакви други оплаквания, защо не ги кажеш сега, когато сме само двамата?
Тя хвърли между тях изпомачканото цвете като ръкавица.
— Добре, ще кажа. Вбесявам се, че не си направи труда да дойдеш на никое от предварителните съвещания. Аз бях против да се наема фирма от Източното крайбрежие, ала Тим не искаше да ме чуе. Фактът, че никой не можеше да те намери, още повече усложни нещата. Междувременно аз трябва да се разправям с Грей, който си гризе ноктите и непрекъснато се рови в правилниците и документите. И накрая ти пристигаш, надут като петел, и отказваш да промениш и една чертичка в скъпоценния си проект.
Той излезе от сянката и пристъпи една крачка към нея. Наистина бе ядосан, забеляза Абра. Лошият й късмет бе виновен, че гневът го караше да изглежда още по-хубав.
— Първо, имах си сериозни причини да пропусна предварителните съвещания. Много сериозни лични причини, които не се чувствам задължен да обсъждам с теб. — Направи още една крачка. — Фактът, че твоят работодател е наел моята фирма въпреки възраженията ти, е твой проблем, а не мой.
— Предпочитам да мисля, че е негова грешка, а не моя.
— Много хубаво. — Когато направи следващата крачка към нея, тя едва се сдържа да не се отдръпне. Очите му можеха да бъдат много тъмни, откри Абра, много настойчиви. Вече не изглеждаше като обикновен летовник, нито като безгрижен каубой. Повече приличаше на гангстер. Но тя не отстъпи. — А що се отнася до Грей, той може да е млад и досаден, ала работи упорито.
Заля я чувство за вина и Абра пъхна ръце в джобовете си.
— Не исках да кажа…
— Забрави. — Коуди направи последната крачка, която го доведе толкова близо, че телата им почти се докосваха. Тя продължаваше да го гледа в очите с вдигната глава. — Освен това не се надувам.
В нея се надигна глупавото желание да се разсмее, но нещо в очите му й подсказваше, че това би било най-опасното, което би могла да направи. Вместо това преглътна и вдигна вежди:
— Искаш да кажеш, че не го правиш нарочно? — Присмиваше му се, чисто и просто. Не му бе убягнал смехът в очите й. Искаше й се да му се подиграва и това нямаше да й се размине.
— Изобщо не го правя. Ти, от друга страна, си слагаш тази каска и тези подковани ботуши и маршируваш из строежа, опитвайки се да докажеш колко си яка.
Абра отвори уста от изненада, после рязко я затвори.
— Не марширувам и нямам нужда да доказвам нищо на никого. Само си върша работата, за която съм учила.
— Тогава ти си върши твоята работа, а аз ще си върша моята.
— Прекрасно. Ще се видим по изгрев слънце.
Тя се обърна към вратата и той я хвана за ръката. Не знаеше какъв дявол го накара да я спира, когато най-доброто и за двама им бе да я остави да си тръгне сърдита. Ала вече бе прекалено късно. Стъпката бе направена.
Лицата им бяха близо, ръката му стискаше здраво рамото й, а телата им бяха обърнати едно към друго. Изгряваше луна. От другата страна на стената се чуваше затихващ женски смях от двойката, която преминаваше под светлината на прозореца.
Търкането бе родило искра — не, десетки искри, помисли Коуди. Усещаше ги как парят по кожата му. Горещината им бе бърза и опасна, но все пак можеше да се овладее. Ако ги раздухаше, щяха да пламнат. И тогава…
По дяволите, каза си той и затвори устни върху нейните.
Абра се бе стегнала. Бе готова. Не бе трудно да види желанието и намерението, докато стояха един срещу друг през този дълъг, безмълвен момент. Беше достатъчно честна, за да признае, че желанието го имаше през цялото време. То я пронизваше отново и отново. Затова се бе стегнала. Бе готова.
Това изобщо не й помогна.
Би трябвало да може да сдържи реакцията си или да й даде воля, нещо, което винаги бе можела да прави — както избере. Както избере. Бе плашещо за част от секундата да научи, че не винаги има избор. Реакцията се изтръгна от нея, преди решението да бе могло да се оформи, и разтърси мнението й за свободната й воля.