Бе им задължена за това, че й дадоха старт, че имаха достатъчно вяра в нея, за да й позволят да се издигне от асистент до инженер-конструктор. Това тя нямаше да забрани, нито сега, нито когато и да било. Но задълженията й бяха към Томас Торнуей. Сега, когато него го нямаше, Абра с всички сили се стараеше Тим да не провали бизнеса. Ала проклета да бе, ако го дундуркаше до края на кариерата си.
За миг си помечта за едно от студените безалкохолни, натрупани в хладилника, после си проправи път през строежа да надзирава поставянето на пилоните.
Чарли Грей, прекалено усърдният и нетърпелив помощник, с когото Коуди се бе озовал вързан, само дето не го задърпа за ризата:
— Да кажа ли на госпожица Уилсън, че сте тук?
Коуди се опита да си спомни, че и той някога е бил двадесет и двегодишен и досаден.
— В момента е заета. — Той извади цигарите си и пребърка два джоба, преди да намери кибрит, рекламна кутийка от някакъв малък хотел в Натчес, влажна от собствената му пот.
— Господин Торнуей искаше да се запознаете.
Устните на Коуди трепнаха. Точно си мислеше, че няма да му е никак неприятно да се запознае с Абра Уилсън.
— Ще стигнем и дотам. — Драсна една клечка и машинално сви пръсти около пламъка, макар че нямаше и полъх.
— Пропуснахте вчерашното съвещание, така че…
— Да. — Нямаше да си изгуби съня заради това, че бе пропуснал съвещанието. Проектът за курорта бе на Коуди, но когато му се бяха стоварили семейни проблеми, партньорът му бе поел по-голямата част от подготвителните работи. Той погледна отново към Абра и реши, че това бе много жалко. Няколко метра по-нататък имаше паркиран фургон. Коуди се запъти натам, следван по петите от Чарли. Той извади една бира от хладилника, отвори я в движение и влезе вътре, където портативни вентилатори се бореха с жегата. Температурата спадна с няколко безценни градуса. — Искам пак да видя плановете за основната сграда.
— Да, сър, у мен са. — Чарли като добър войник подаде тубуса с чертежите и почти застана мирно. — На съвещанието… — Той се прокашля. — Госпожица Уилсън посочи някои промени, които искаше да се направят. От инженерна гледна точка.
— Така ли? — Коуди невъзмутимо се разположи върху тънките тесни възглавници на разтегателния диван. Слънцето милостиво бе избелило ярката оранжево-зелена тапицерия до почти безобидно сивкаво. Той се огледа за пепелник, спря се на една празна чаша и разгъна чертежите.
Харесваше му как изглежда. Сградата щеше да е с купол от цветно стъкло. Етажите с офиси щяха да обкръжават централния атриум, създавайки усещането за отворено, неограничено пространство. Помещение, което диша, помисли си. Какъв бе смисълът да отидеш на запад, ако нямаш място да си поемеш въздух? Всички офиси щяха да са с прозорци от дебело тъмно стъкло, което да спира яркото слънце, като в същото време позволява неограничен изглед към курорта и планините.
На партерния етаж фоайето щеше да се извива в полукръг и да бъде лесно достъпно от входа, от бара на две нива и от остъкленото кафене.
Клиентите можеха да се качват със стъклените асансьори или по извитите стълбища, за да обядват в един от трите ресторанта или в салона малко по-нагоре.
Коуди отпи голяма глътка бира и огледа плана. Виждаше го като проява на фантазия, дори на чувство за хумор, ала най-вече като съчетание на съвременното с древното. Не, не можеше да види нищо в проекта си, което имаше нужда или той би позволил да бъде променено.
На Абра Уилсън, помисли Коуди, щеше да й се наложи да го понесе.
Когато чу вратата на фургона да се отваря, вдигна поглед. Отблизо тя изглеждаше още по-хубава. Малко потна, малко прашна и, както изглеждаше, доста ядосана.
За последното бе прав. Абра си имаше достатъчно работа и без да трябва да разгонва заблудени работници, които бяха решили да си почиват не по график.
— Какво правиш тук? — скара му се тя, когато той отново надигна кутийката към устните си. — Всички трябва да са навън. — Измъкна бирата от ръцете му, преди да бе успял да преглътне. — Торнуей не ти плаща да си седиш на задника, а и тук никой не ние в работно време. — Остави бирата на масата, преди да се бе изкушила сама да разхлади пресъхналото си гърло.
— Госпожице Уилсън…
— Моля? — Абра се обърна към Чарли, загубила търпение. — О, господин Грей, нали? Почакайте малко. — Всичко по реда си, помисли тя и изтри мократа си буза с лепкавия ръкав на ризата. — Слушай, приятел — заяви на Коуди, — ако не искаш да си изгубиш работата, ставай и отивай при бригадира си. — Той й се ухили нагло. Абра усети как на върха на езика й напират непрофесионални думи и ги сдържа с колкото самообладание й бе останало. Както сдържа и желанието си да забие един юмрук в самодоволната му усмивка. Хубаво копеле, трябваше да признае. Мъже с такъв грубоват вид винаги си мислят, че с усмивка могат да се измъкнат от всякаква неприятност… И обикновено наистина успяват. Само че пред нея такива не минаваха, напомни си тя. И все пак нямаше полза да заплашва член на профсъюза. — Тук не е разрешено да се влиза — процеди през зъби Абра и грабна чертежите. Може би, ако сутринта бе минала по-гладко, нямаше да й се иска да отхапе нечия глава, чиято и да е. Ала той се бе озовал на неподходящото място в неподходящия момент. — И определено не ти е работа да си пъхаш носа в това. — Чудеше се какъв ли цвят са очите му зад тъмните очила. Мъжът продължаваше да се хили и ако не друго, това само по себе си бе достатъчно да й се иска да му ги насини.