— Добре е, че имаме една минута насаме. Можем да изясним нещата.
— Какви неща? — Коуди се отблъсна от вратата и Абра силно се притисна към масата. — У нас във фермата имахме муле. И то беше такова плашливо.
— Аз не съм плашлива. Просто мисля, че си останал с погрешно впечатление.
— Имам вярно впечатление — възрази той и протегна ръка да хване края на плитката й. — За това как усещам тялото ти, когато е притиснато към моето. Много вярно и много приятно впечатление.
— Това беше грешка. — Би се обърнала, за да го заобиколи, но Коуди стисна по-силно косата й и я дръпна назад.
— Кое?
— Снощи. — Щеше да запази спокойствие, каза си Абра. Като цяло тя бе един спокоен и разумен човек. — Изобщо не трябваше да се случи.
— Това ли? — Очите му бяха потъмнели. Абра го забеляза, забеляза също, че в тях нямаше гняв. Тя въздъхна с облекчение. Очевидно той също бе решил да е разумен.
— Предполагам, че просто бяхме увлечени от момента. Най-доброто е да го забравим и да продължим нататък.
— Добре. — Абра видя усмивката му, ала не забеляза колко бе студена. Не го биваше много на шах, но бе цар на покера. — Ще забравим за снощи.
Тя му се усмихна, доволна, че проблемът се бе разрешил толкова лесно.
— Ами тогава защо да не…
Думите й бяха прекъснати, когато Коуди я привлече към себе си и покри устните й със своите. Тялото й се напрегна — от изненада, каза си Абра. От гняв. Това бе, което искаше да вярва.
Днес нямаше нищо от нежното, чувствено опитване под лунната светлина. Целувката бе дръзка и ярка като слънцето, което нахлуваше през прозореца. И също толкова гневна, помисли тя, когато той я извъртя към себе си и взе каквото искаше. Абра се опита да се отскубне, ала се оказа здраво уловена в прегръдка, която колкото обещаваше, толкова и заплашваше. Тези не толкова впечатляващи мускули всъщност бяха като от стомана.
Коуди пет пари не даваше. Тя можеше да си седи там и да говори колкото си иска за грешки със своя вразумителен глас. Той бе правил грешки и преди и ги бе преживявал. Абра можеше да е най-голямата, определено щеше да е най-скъпата, но Коуди нямаше никакво намерение сега да отстъпи. Помнеше как я бе усещал в ръцете си предната вечер, тръпнещата, опъната като струна страст, внезапния порой от емоции. Още тогава бе разбрал, че никога нищо такова не бе чувствал, никога нищо такова нямаше да чувства. Щеше да прати и двамата по дяволите, преди това да бъде забравено.
— Престани — успя да каже тя, преди отново да се бе нахвърлил върху устните й. Давеше се и знаеше, че не може да се спаси. Давеше се, помисли Абра и простена в устните му. Давеше се в усещания, в копнежи, в желания. Защо се бе вкопчила в него, когато знаеше, че това бе лудост? Защо отвръщаше на тази силна, гладна целувка, когато знаеше, че тя щеше да й донесе само беди?
Ала ръцете й бяха обвити около него, устните й се бяха разтворили, сърцето й гърмеше в ритъм с неговото. Това бе повече от изкушение, повече от отстъпление. Това, което усещаше в момента, бе не нуждата да дава, а нуждата да взема.
Когато се откъснаха един от друг, тя пое въздух и опря ръце на масата да запази равновесие. Сега виждаше, че не е била права. В очите му, които я приковаваха, имаше гняв, гняв и решителност, и грубо желание. И въпреки това, когато той заговори, гласът му бе мек:
— Изглежда, че имаме нещо друго, за което да си спомняме, Червенокоске. — Обърна се към вратата. — Ще се видим в седем.
Поне пет пъти тази вечер Абра измисляше някакво правдоподобно извинение и започваше да върти телефона на Коуди в хотела му. Това, което я спираше всеки път, бе съзнанието, че ако се обадеше, това щеше да бъде признание не само че има нещо между тях, а и че тя бе страхливка. Дори ако бе принудена да приеме факта, че се страхува, не можеше да му позволи да го види.
Бе задължена да отиде, напомни си Абра, докато отново се ровеше из гардероба си. Наистина не бе нищо повече от една делова среща, макар че щяха да са с вечерно облекло и да похапват канапета на елегантната тераса на Тим. Това бе политика и на Барлоу трябваше да се покаже, че неговият архитект и инженер можеха да издържат една светска вечеря заедно.
Тя трябваше да може да я издържи. Ако не се смяташе сексуалното привличане, Коуди Джонсън й бе колега в този проект. Ако не можеше да издържи него — и това, което той изглежда бе решил да я кара да чувства — значи не можеше да се справи с работата. Никакъв архитект от Източното крайбрежие с неговия провлачен говор нямаше да я накара да признае, че не може да се справи с нещо, което се бе изпречило на пътя й.
Във всеки случай, помисли си с известно задоволство, докато се мъчеше да избере между две рокли, щом се озовяха там, щеше да има толкова много хора, че в тази тълпа щяха да се загубят. Съмняваше се да се наложи двамата с Коуди да разменят повече от две думи.