Пулсът му, помисли Коуди и го изчака отново да набере скорост. Ако го бе привличала с каска и потна тениска, то бе нищо в сравнение с това, което правеше с него сега.
— Дай да видя. — Той прекрачи тежките работни обувки и чифта черни лачени сандали, само няколко тънки каишки.
— Така ги правят тези неща, че човек да трябва да се бори и да ги облече, и да ги съблече.
— Аха… — Коуди й подаде и двете чаши, като се опита да не мисли колко по-интересно би било да й помага да съблече това парче черна коприна. — Кукичките са се преплели.
Абра въздъхна нетърпеливо.
— Знам. Можеш ли да ги оправиш?
Той вдигна поглед и очите им се срещнаха в огледалото над шкафа. За пръв път, откак я бе видял, тя бе с червило. Устните й изглеждаха красиви, сочни и подканящи.
— Сигурно. Какво си сложила?
Абра отпи, защото гърлото й изведнъж бе пресъхнало.
— Мислех, че е очевидно. Черна рокля със заял цип.
— Имах предвид парфюма. — Коуди се наведе малко по-близо към шията й.
— Не знам. — Би трябвало да се отдръпне, но пръстите му държаха роклята й. — Майка ми го е купувала.
— Ще трябва да се запозная с майка ти.
Тя отново отпи.
— Свърши ли там отзад?
— Не съвсем. — Той плъзна пръсти нагоре по гърба й и изпита удоволствието да види реакцията й, отразена в огледалото. — Много живо реагираш, Абра.
— Много закъсняваме — скастри го тя и се обърна.
— Значи две минути повече или по-малко не би трябвало да имат значение. — Леко спусна ръце към кръста й. В самозащита Абра притисна двете чаши към гърдите му. Коуди търпеливо ги взе и ги остави на шкафа до нея. — Нямаш добър вкус за вина.
— Знам разликата между червено и бяло вино. — Тя вдигна ръце към раменете му, когато той отново я прегърна през кръста, съвсем леко. Ала не се отдръпна.
— Това е все едно да кажеш, че аз съм мъж, а ти си жена. Разликата е по-голяма. — Наведе се да захапе устните й. Беше прав. Бяха подканящи. — Много по-голяма.
— При мен нещата са или така, или иначе. Коуди… — Абра усети как подът се накланя под краката й и се изви назад. — Не съм готова за това.
Лесно би се справил с „да“ или „не“. Но в гласа й се долавяше отчаяние, което го накара да се отдръпне.
— За кое?
— За това, което се случва. — Има моменти, в които човек трябва да бъде напълно честен. — За теб и за това, което се случва.
Очите му обходиха лицето й и се върнаха отново към нейните. Тя му бе дала предимство. И двамата го знаеха. Вместо да приложи натиск, той й даде пространство. — Колко време ти трябва?
— На този въпрос не мога да отговоря. — Ръцете му се движеха нагоре-надолу по гърба й, и пръстите й се стегнаха върху раменете му. — Продължаваш да ме притискаш в ъгъла.
— Вярно е — измърмори Коуди, отдръпна се и я изчака да си обуе обувките. — Абра… — Когато тя го погледна отново, хвана ръката й. — Това не е краят. Имам чувството, че краят е много далеч.
Абра бе абсолютно сигурна, че беше прав. Точно това я безпокоеше.
— Имам си правило — започна предпазливо. — Преди да започна, обичам да знам какъв ще бъде краят. Не мога да видя хубав чист край с теб, Коуди, затова изобщо не съм сигурна, че искам да те приема… Така да се каже.
Той поднесе ръката й към устните си, с което я смути.
— Червенокоске, ти вече си ме приела.
Когато пристигнаха в имението на Торнуей, купонът вече бе в разгара си. Бюфетът бе зареден с пикантни мексикански специалитети, лееха се коктейли и вино. Зад просторната розово-бяла къща в селски стил, която Тим бе построил за жена си, се бе ширнала добре поддържана ливада, изпъстрена с шумолящи палми. На върха на лекия хълм проблясваше езерце. До него имаше красива беседка, засенчена от асми, едва започнали да цъфтят.
Ароматът от градината отстрани бе сладостен като лунна светлина.
На остъклената тераса и по ливадата имаше тълпа от хора. Тук се бе събрал каймакът на обществото на Финикс. Абра вече бе решила да си намери едно хубаво тихо ъгълче. Винаги се радваше да строи нещо за висшата класа, ала представа си нямаше как да общува с тези хора.
— Шабли — обясни Коуди и й подаде една чаша. — Калифорнийско вино. Хубав чист цвят, остър аромат, плътно тяло.
Тя вдигна рамене и отпи.
— Бяло вино.
— И твоята рокля е черна, но не те прави да изглеждаш като монахиня.
— Виното е просто бяло — настоя Абра, макар небцето й да й казваше нещо друго.
— Миличка… — Той плъзна пръст по шията й. — Много още имаш да учиш.
— Ето къде си била. — Марси Торнуей, съпругата на Тим от две години, доплува до тях. Бе облечена с богато избродиран бял копринен кафтан, а скъпоценните камъни по огърлицата около врата й блестяха на лунната светлина. Тя потупа Абра по ръката и вдигна сапфирено сините си очи към Коуди. Гласът й се лееше като испанско кадифе. — Мисля, че мога да разбера защо закъсня.