— Марси Торнуей, Коуди Джонсън.
— Архитектът. — Марси собственически хвана Коуди под ръка. — Тим ми е говорил за вас… Само дето не спомена, че сте толкова красив. — Тя се засмя, музикален звук, който подхождаше на сребристо русите й коси и на крехката й фигура. — Но пък на съпрузите трябва да се прощава, задето не казват на жените си за красиви мъже.
— И на мъжете за красивите си съпруги.
Абра направи физиономия зад гърба на Марси и започна да нагъва една енчилада със сирене.
— Вие сте от Флорида, нали? — въздъхна Марси и поведе Коуди настрани. — Аз съм израснала в Джорджия, в едно малко градче близо до Атланта. Понякога толкова ми липсва, че, мога да се закълна, направо се топя от мъка.
— Нежен цвят от магнолия — измърмори Абра, обърна се и почти се блъсна в Барлоу. — О, извинявайте, господин Барлоу.
— За вас съм Уилям Уолтън. Трябва да напълните повечко чинията си, момиче. Ето, опитайте тези тортили. И не забравяйте да си вземете авокадо.
Абра погледна стреснато към храната, която той бе натрупал в чинията й.
— Благодаря.
— Защо не седнете с мен да правите компания на един старец под лунна светлина?
Абра не бе сигурна какво бе очаквала от тази вечер, ала определено не бе да прекара приятен и забавен час с един от най-богатите хора в страната. Той не се опита да флиртува с нея, както се бе опасявала, а я ухажваше като стар семеен приятел през удобната дистанция от тридесет и пет години.
Седяха на една пейка до езерцето и говореха за общата си любов към киното. Това бе единственият порок, който Абра си разрешаваше, единствената истинска почивка, която тя не смяташе за загуба на време.
Ако вниманието й от време на време се отклоняваше, то бе не защото намираше Барлоу досаден, а защото много често забелязваше Коуди в компанията на Марси Торнуей.
— Аз съм егоист — реши Барлоу, когато допи чашата си. — Би трябвало да ви оставя да се забавлявате с младите.
Абра му се усмихна сърдечно, почувствала се виновна, че за момент се бе разсеяла.
— О, не, приятно ми е да си говоря с вас. Честно казано, Уилям Уолтън, не съм много по купоните.
— Красиво момиче като вас има нужда от един млад мъж, който да се суети около него.
— Не обичам да се суетят около мен. — Тя видя как Коуди запали цигарата на Марси. Барлоу, ако не друго, бе проницателен. Проследи погледа й.
— Хубава жена — отбеляза той. — Като кристал. Скъпа и приятна за гледане. Младият Тим трябва да е доволен.
— Той много я обича.
— Цяла вечер прави компания на вашия архитект.
— На вашия архитект — поправи го Абра. И понеже не й хареса как прозвуча, му се усмихна: — Те и двамата са от изток… От югоизток. Сигурна съм, че имат много общо.
— Хм… — Барлоу се изправи, откровено развеселен. — Искам да се поразтъпча. Какво ще кажете да се разходим из градината?
— Добре. — Тя се постара да остане с гръб към Коуди, хвана Барлоу под ръка и се отдалечи с него.
Каква игра играеше Абра, чудеше се Коуди, като я гледаше как изчезва с Барлоу. Този човек бе достатъчно възрастен, за да й бъде баща, че и повече. А тя цяла вечер си разменяше любезности с него, докато той се опитваше да се откопчи от лепката на име Марси Торнуей.
Коуди разбираше кога една жена е тръгнала на лов, а кукленски красивата Марси определено изпращаше сигнали — които той ни най-малко не искаше да приема. Дори ако вече не бе спрял погледа си върху Абра, не би изпитал и най-малкото привличане към жена като Марси. Омъжена или не, тя би му донесла само неприятности. Оставяше я на Тим.
Не би допуснал, че Абра бе от типа жени, които биха флиртували с един старец, биха му се усмихвали и биха го ласкали с единствената мисъл какво могат да получат от това. Не можеше да има съмнение, че Барлоу бе хлътнал по нея, и че тя току-що се бе усамотила между розите с един от водещите в класацията на петстотинте най-успели мъже в Америка.
Коуди запали цигара и присви очи. Не можеше да има съмнение и че Абра го желаеше. Може той да бе започнал целувката, може дори да я бе притиснал в ъгъла, ала нейната реакция бе съвсем истинска. Никоя жена не целува така, ако не желае мъжа.
И въпреки това тя се отдръпваше. Всеки път. Вероятно защото бе предпазлива, може би дори малко уплашена от това, колко силна бе станала връзката между тях. А може би просто бе глупак и Абра го бе отблъснала, защото искаше да улови в мрежата си по-едра риба.
Още щом си го помисли, отхвърли с възмущение тази мисъл. Не беше честно, каза си Коуди. Позволяваше си да мисли по този начин, защото бе объркан, защото желаеше Абра повече, отколкото някога бе желал която и да било жена. И преди всичко защото не знаеше какво, по дяволите, да прави.