През следващите две седмици работеха заедно, често рамо до рамо. Разстоянието между тях бе колкото между слънцето и луната. Често се налагаха консултации, но Абра винаги ги уреждаше така, че да не са сами. Със сръчност, която той бе принуден да признае, тя използваше Чарли Грей като буфер. Не би трябвало да е лесно, ала успяваше да избягва Коуди винаги, когато това бе възможно. Той разбираше, че бе нужно време за охлаждане на страстите, и не се и опитваше да промени ситуацията. На два пъти предприе кратки пътувания, веднъж до канцеларията във Форт Лодърдейл и веднъж до Сан Диего да оправи някои проблеми по медицинския център.
Всеки път, когато се връщаше, пробваше водите и откриваше, че все още бяха ледени.
— Значи изненада. Обичам изненадите. — Жената се върна с две чаши, в които потропваха бучки лед. — Вие инженер ли сте?
— Архитект.
— Джеси спря за момент, после по лицето й се разля усмивка.
— Архитектът — повтори и с жест покани Коуди да седне. — Струва ми се, че Абра е споменавала за вас.
— Сигурно. — Той остави цветята върху наскоро избърсаната от праха маса.
— Не е споменавала, че сте толкова хубав. — Джеси кръстоса крака и се облегна назад. — Но е типично в неин стил да пази такива неща за себе си. — Прокара пръст по чашата и го огледа. Ръката й бе красива и нежна, като магнитчето в колата на Абра. Върху пръста й имаше пръстен с диамант, ала никаква венчална халка. — Вие от Изтока ли сте?
— Да, от Флорида.
— Никога не съм си мислила за Флорида като за Изток — отбеляза тя. — Винаги си представям Дисниленд.
— Стори ли ми се, че се чука на вратата? Аз… О… — Абра дойде от спалнята. Бе с широки бели панталони и огромна тениска, с износени сандали. Косата й бе още влажна и се къдреше от душа.
— Имаш гости. — Джеси стана и взе цветята. — Които носят подарък.
— Да, виждам. — Абра пъхна ръце дълбоко в джобовете на панталоните си.
Джеси, все още лъчезарно усмихната, зарови лице в цветята. Бе усетила и напрежението, и романтиката. Според нея едното се пропиляваше без другото.
— Ще отида да ги натопя във вода, миличка. Сигурно нямаш ваза?
— Има някъде.
— Разбира се.
— Абра изчака Джеси да отиде в кухнята да я търси.
— Какво искаш? — попита тихо.
— Да те видя.
Когато Коуди се изправи, ръцете й в джобовете се свиха в юмруци.
— Вече ме видя. А сега, ако ме извиниш, тази вечер съм заета.
— И да се извиня — продължи той.
Тя се поколеба, после въздъхна дълбоко. Веднъж бе отишла при него да се извинява и Коуди бе приел извинението й. Ако имаше нещо, което разбираше, то бе колко е трудно да се опитваш да залепиш ваза, която си счупил в гнева си.
— Няма защо — каза Абра и успя да се усмихне, както се надяваше, непринудено. — Да забравим за това.
— Не искаш ли обяснение?
Той пристъпи крачка напред. Тя отстъпи крачка назад.
— Не мисля. Може би е най-добре да…
— Намерих ваза. — Джеси се върна с бутилка от мляко. — Така да се каже. Всъщност, мисля, че изглеждат много добре в това шише, нали? — Тя остави цветята в средата на малката масичка и се отдръпна да им се възхити. — Не забравяй да им смениш водата, Абра. И няма да навреди да вдигнеш вазата, когато бършеш праха.
— Мамо…
— Мамо? Трябва да се шегуваш.
— От искреното изумление, изписано на лицето на Коуди, Джеси засия.
— Това е най-хубавият комплимент през целия ден — заяви тя. — Ако не я обичах толкова много, щях да отрека. — Тя се вдигна на пръсти, целуна Абра по бузата, после изтри следите от червило, които бе оставила. — Приятна вечер. Да не забравиш да ми се обадиш.
— Но ти току-що дойде.
— Имам един милион неща да свърша. — Джеси стисна ръката на дъщеря си и протегна длан на Коуди. — Радвам се, че се запознахме.
— Надявам се да ви видя отново, госпожо Питърс.
— Джеси. — Тя отново се усмихна. — Настоявам всички красиви мъже да ме наричат Джеси. — Изпърха с мигли с жест на дълго упражняван флирт. — Лека нощ, миличка. О, и да знаеш, че верото ти почти е свършило.
Когато вратата се затвори, Абра въздъхна.
— Сигурна ли си, че това е майка ти?
— През повечето време. — Абра прокара пръсти през косата си. Джеси винаги я хвърляше в музиката. — Виж, Коуди, благодаря ти, че дойде да се сдобрим.
— Сега сдобрени ли сме?