При звука на приближаваща се кола обърна глава и преживя поредния лош момент, когато позна малката спортна играчка, която Коуди бе наел. Той спря насред облак прах до нея точно в момента, в който тя отваряше вратата на своята кола.
Този следобед Коуди също бе мислил и бе стигнал до своите решения. Преди да бе успяла да седне зад волана, вече бе излязъл и я бе хванал за ръката.
— Да тръгваме.
— Аз тъкмо тръгвах.
— Ще вземем моята кола.
— Ти си вземи твоята кола. — Абра се обърна към своята.
Той измъкна от ръцете й ключовете и папките, прибра ключовете в джоба си, а папките хвърли на задната седалка на колата си.
— Влизай.
— Какво правиш? — Тя го бутна и се пресегна да си вземе папките. — Ако мислиш, че ще отида където и да било с теб, значи трябва да ти направят операция на мозъка.
— Винаги го правим по трудния начин, а? — отбеляза Коуди и я грабна на ръце.
— Ти си луд. — Абра почти успя да забие лакът в ребрата му, преди да се стовари на седалката на колата му. Вбесено посегна към дръжката.
Ръката му се затвори върху нейната. Той я изчака да отметне косите от очите си и да вдигне поглед към него. Наведе се към нея и прошепна:
— Ако слезеш от тази кола, Уилсън, ще те накарам да съжаляваш.
— Дай ми ключовете.
— Хич не се и надявай.
Тя се замисли за възможността да ги измъкне от него. Бе достатъчно бясна, но знаеше кога противникът има предимство. Присви очи и срещна погледа му.
— Прекрасно. Ще вървя до пътя и там ще хвана някоя кола на стоп.
— Вече си хванала кола. — Коуди се отдръпна да заобиколи колата. Абра веднага отвори вратата. Едва успя да стъпи на краката си, и бе отново блъсната вътре.
— Не ме плашиш, Джонсън.
— А би трябвало. Работното време свърши, Абра, и ние имаме наша си работа. Лична работа. — Наведе се и закопча предпазния й колан. — На твое място не бих го разкопчавал. Пътуването може да е рисковано.
Докато тя успее да разкопчае колана, той вече бе зад кормилото. Без да каже дума, щракна отново закопчалката и бясно завъртя колата на пътя.
— Какво се опитваш да докажеш?
Коуди зави по магистралата.
— Не съм сигурен още. Ала ще отидем на някое тихо място, докато разбера. — Колата вдигаше облаци от прах. Щеше да мине известно време, преди да се утаят. — Както го виждам, първоначалният ни план не се получава, така че ще трябва да се върнем към чертожната дъска.
Оказа се, че тихото място бе неговият хотел. Реакцията на Абра бе да изскочи от колата и да се втурне през паркинга. Коуди просто я грабна и я метна на рамо. Стигна до вратата, без да обръща внимание на протестите й, отключи я, отвори, после заключи, преди да я стовари в един фотьойл.
— Искаш ли нещо за пиене? — попита той. Тя го погледна зверски. — Е, аз искам. — Отиде до бара и отвори бутилка вино. — Този път шардоне. Златисти отблясъци, чист вкус, леко тръпчив. Ще ти хареса.
Вероятно би стигнала до вратата на бегом, но вече бе свършила с бягането. Вместо това много бавно се изправи.
— Знаеш ли какво би ми харесало? — попита с изненадващо мил глас. Тонът й му прозвуча като предупреждение за опасност. — Знаеш ли какво наистина би ми харесало? Да те видя как се печеш на един голям огън. — Приближи се към него, докато Коуди наливаше две чаши. — Голям огън, Джонсън, със съвсем лекичък ветрец, точно колкото да отвява пушека, за да не ти замъглява сетивата. — Опря ръце на бара и приближи лице към неговото.
— Защо вместо това не опиташ виното? — Абра посегна да грабне чашата, ала той бе по-бърз. Пръстите му се обвиха здраво около нейните. — Червенокоске — започна вразумително, — ако излееш това върху мен, ще трябва да те напердаша.
Тя измъкна чашата и я пресуши на една глътка.
— Благодаря за питието. — Обърна се и с достойнство тръгна към вратата, но Коуди бе там, преди да бе успяла да отключи.
— Така никога няма да се научиш да оценяваш доброто вино. — Дръпна я назад и я бутна обратно във фотьойла. — Сега седни. Можем да поговорим, или мога да се отдам на по-първичните си инстинкти. Ти решавай.
— Нямаме за какво да говорим.
— Прекрасно. — Също толкова бързо, както я бе блъснал на стола, я измъкна от него. Преди да я грабне в прегръдките си, Абра успя да изломоти нещо в знак на протест.
Целуваше я така, сякаш имаше намерение да я целува до края на вечността. Устните му бяха твърди, ала опитни и не я наказваха, защото искаха отговор и го получаваха. Едната му ръка бе заровена в косите й, а с другата свободно обхождаше тялото й, откривайки крехкостта и мекотата й, слабостите и силите й. Никога досега не я бе докосвал така и резултатът потресе и двамата.