Тя бе толкова жива. Почти чувстваше пулса й през върховете на пръстите си. През нея струеше енергия, подклаждана от страст, и го оставяше замаян и отчаян. Никоя друга никога не бе събуждала в него тази комбинация от желания и усещания.
Никой никога не я бе карал да се чувства така. Никой. Това я ужасяваше. Това я радваше. Бе лесно, почти прекалено лесно да забрави нравилата, които бе наложила за техните отношения, причините за тях и гнева, който той бе разпалил в нея преди малко. Съществуваше само сега и начинът, по който тялото й усещаше хиляди малки експлозии навсякъде, където я докосваше, навсякъде, където й се искаше Коуди да продължава да я докосва. Изохка от смутено удоволствие и се намести така, че да предложи повече.
Зад тях телефонът започна да звъни. Не му обърнаха внимание. Слушаха ударите на сърцата си.
Коуди спря достатъчно задълго, за да зарови лице в косите й, и затаи дъх. Още едно първо нещо, помисли той. Не можеше да се сети друга жена да го бе оставяла без дъх.
Задържа я на една ръка разстояние, за да се вгледа в лицето й. Очите й бяха големи, замъглени и много зелени. Коуди реши, че Абра изглежда точно толкова потресена, колкото той се чувстваше. Ако сега се отдадяха на импулса, вече разклатените основи на отношенията им щяха да се сринат.
— По-добре да поговорим.
Тя кимна, потъна във фотьойла и се запита дали силата някога щеше да се върне в краката й.
— Добре.
Коуди се обърна към бара и наля още вино в чашата й. Ръката му не бе стабилна. Чудеше се дали по-късно ще намери сили да се посмее над това. Подаде й чашата, взе и своята и седна срещу нея.
Тогава Абра го погледна, както бе отказвала да го погледне преди. Косата му бе разрошена от бързото каране в откритата кола. Часовете, прекарани на слънце, я бяха изпъстрили със светли кичури и бяха засилили тена му. Ала въпреки това сега не й приличаше на ленив летовник. Около него имаше усещане за движение, дори когато бе седнал — сдържан, овладян, но винаги готов. Имаше я и енергията, и силата, която бе изпитала лично. Ако отново кръстосаха шпаги, когато той бе в такова настроение, тя щеше да загуби.
Абра пое дълбоко въздух и отпи.
— Искаше да говорим.
Коуди се засмя. Това му помогна да разсее част от напрежението си.
— Да. Това беше идеята.
— Не ми харесва, че така ме довлече тук.
Той се облегна назад, ала откри, че не му бе толкова лесно да се отпусне, както преди.
— Щеше ли да дойдеш, ако те бях помолил любезно?
Устните й за миг трепнаха.
— Не. Но това не ти дава правото като някой кроманьонец да ме влачиш за косата.
В момента идеята да влачи Абра за косата в пещерата изглеждаше доста привлекателно. Ала тя бе права.
— Това не е обичайният ми стил. Искаш ли извинение?
— Мисля, че вече сме си разменили достатъчно извинения. Ти искаше да говорим. — Абра помисли, че вече бе върху по-здрава почва. — След като така или иначе съм тук, ще поговорим.
— Изглеждаш страхотно в гащеризон, Червенокоске.
Тя тръсна глава и понечи да стане.
— Ако това е всичко…
Но Коуди вдигна ръка да я спре.
— Мисля, че би било справедливо да се каже, че плановете ни да поддържаме личните си отношения безлични се провалиха.
Абра се вгледа във виното в чашата си. Фактите си бяха факти, а тя не бе човек, който ще ги заобикаля.
— Предполагам, че е справедливо.
Не изглеждаше много във възторг от това признание, помисли той и затърси кибрит. Почти изруга, ядосан на собствената си непохватност. Дори когато вдъхна дима в дробовете си, единственият вкус, който усещаше, бе нейният.
— Е, и къде отиваме оттук нататък?
Абра вдигна поглед. Очите й бяха отново спокойни, спокойни и прями. Каквито и страхове да бушуваха в нея, те бяха старателно овладени.
— Ти изглежда имаш всички отговори.
— Абра… — Коуди се спря. Знаеше, че до нищо добро нямаше да доведе, ако отново излезеше извън нерви или ако поискаше от нея повече, отколкото бе готова да даде. — Ти искаш да запазваш нещата прости. — Отпи от виното си. — Аз имам ли това право?
Прости ли, помисли тя трескаво. Нещата никога вече нямаше да бъдат прости. Пръстите й се стегнаха около столчето на чашата и Абра с усилие на волята ги отпусна. Той изглеждаше толкова овладян.
— Да. Не мога да си представя, че който и да било от нас има време за усложнения на този етап от живота си.
Усложнения. Коуди едва се сдържа да не скочи от стола и да я грабне, за да й покаже колко сложни бяха станали вече нещата. Тя изглеждаше толкова спокойна.
— Тогава да се обърнем към фактите. Факт номер едно, аз те искам. — Видя как в очите й проблесна нещо — страст, страх, надежда. — Факт номер две, ти ме искаш. — Спря за миг да изгаси цигарата си. — Сега, ако вземем тези два факта и добавим информацията, че не сме деца, че и двамата сме отговорни възрастни хора, достатъчно умни, за да се справим и интелектуално, и емоционално с една връзка, можем да стигнем до съвсем прост отговор, както би казала ти.