Намръщи се на часовника си и се зачуди защо, по дяволите, тя не си беше вкъщи, и в този момент се разнесе сигналът за запис.
— Здрасти. Добре звучиш, Червенокоске, ала бих предпочел да говоря лично с теб. Слушай, ако се прибереш преди седем, обади ми се в хотела. Аз… Ъ-ъ-ъ… Мразя тези проклети неща. Не се сърди, обаче ми липсваше. Много. Прибери се вкъщи, а?
Затвори неудовлетворен и завъртя друг номер. Гласът, който отговори, бе женски и истински.
— Здрасти, Джак. Коуди се обажда.
— Здравей, Коуди. Взе ли ми това, което исках за Долината на паметниците?
— И аз се радвам да те чуя, Джак.
— Извинявай — засмя се тя и смени тона: — Коуди, как си, по дяволите? Страхотно е, че се обаждаш.
— Благодаря. Между другото, изпратил съм ти около пет кила брошури, снимки, сувенирни книги и най-разнообразна историческа информация за Аризона.
— Живота си давам за теб. Стигнала съм до средата с редакцията на „Беззаконен“ и ми трябваше повече информация. Много ти благодаря.
— Винаги на твоите услуги. Обичам да съм гъст с прочут писател.
— Още не съм прочута. Дай ми още няколко месеца. Историческият роман няма да излезе преди май. Как е Аризона?
— Чудесна е, но точно в момента съм в Сан Диего.
— Сан Диего? — Той чу тропането на съдове и си я представи в кухнята, творяща някакво екзотично блюдо.
— О, вярно. Забравих. Коуди… Дали можеш да ми вземеш малко…
— Дай ми малко почивка, Джаки. Надебеля ли вече? — Почти я видя как плъзга ръка по растящия си корем.
— Натам вървя. Нейтън миналата седмица дойде с мен на контролния преглед и чу пулса на бебето. — Тя се засмя.
— Оттогава не е същият.
— Той там ли е?
— Изпусна го за минутка. Просто поисках пресен копър за вечерята, а Нейтън си е втълпил, че бебето ще се умори, ако аз изляза да го купя, затова отиде сам.
— Той не би различил копър от глухарчета.
— Знам. — В тази единствена дума прозвуча толкова любов. — Не е ли чудесен? Ти кога се връщаш?
— Не знам. Аз… Обмислям дали да не остана, докато строежът завърши.
— Наистина ли? — Джаки замълча за момент. — Коуди, правилно ли усещам, че целта ти не е само творческият надзор?
Той се поколеба. Глупаво, помисли си. Не се бе обадил да обсъжда здравния център на курорта или някакъв друг строеж. Бе се обадил да поговори с приятел.
— Има една жена.
— Не! Само една ли?
Коуди се усмихна.
— Само една.
— Звучи сериозно.
— Би могло да бъде.
Тъй като го познаваше, Джаки прозря отвъд веселия му тон.
— Кога ще ме запознаеш с нея? Нали знаеш, да я подложа на кръстосан разпит, да я проуча, да я разнищя. И тя ли е архитект? Чакай, знам. Сигурно е завършваща студентка, която си изкарва хляба като сервитьорка в коктейл-бар.
— Инженер е.
Минаха няколко секунди, преди Джаки да успее да преговори.
— Шегуваш ли се? Ти мразиш инженерите дори повече от Нейтън. Господи, това трябва да е любов.
— Или любов, или слънчев удар. Слушай, Джак, исках да кажа на Нейтън, че оправих нещата тук и се прибирам във Финикс.
— Ще му предам. Щастлив ли си, Коуди?
Той замълча за момент, открил, че на този въпрос не можеше да отговори с да или не.
— Ще зависи от инженера. Ще ти кажа направо. Луд съм по нея, ала тя се дърпа.
— Ако те тормози, ще долетя и ще й счупя логаритмичната линийка.
— Благодаря. Това трябва да я вкара в пътя. Ще ти се обаждам.
— Да не забравиш. Късмет, Коуди.
Когато Абра се върна, бе почти девет. Бе прекарала една дълга приятна вечеря на приказки с майка си. Такива неща винаги я оставяха с две настроения. Първото бе удоволствие, чисто и просто. Джеси бе чудесна компаньонка, забавна, абсурдна и ненатоварваща. Никой не можеше да бъде по-добър приятел от нея.
Другото бе тревога. Същите тези качества правеха от Джеси това, което беше — волна душа, жена, която прелиташе от мъж на мъж, без синини от падането. Най-новият й партньор бе Уилям Уолтън Барлоу — или, както бе казал на майка му да го нарича, Уили.
Джеси цяла вечер говори за него — колко бил сладък, колко умен, колко чаровен, колко внимателен. Абра познаваше признаците. Джеси Уилсън Милтън Питърс пак щеше да загази.
Тя разтри врата си, хвърли настрани чантичката, събу си обувките и прекоси хола. Как можеше да поддържа професионално отношение към работата, ако майка й въртеше любов със собственика? Със смях прегледа писмата, които бе донесла със себе си, после захвърли и тях. Как можеше да поддържа същото това професионално отношение, ако самата тя въртеше любов с архитекта?