Щеше да го побърка. Това бе всичко, което той успя да си помисли, докато следваше пътя на фланелата й надолу, по гладката стегната кожа на тялото й. Навсякъде, където докосваше, навсякъде, където вкусваше, тя реагираше с бурно удоволствие, което го изненадваше. Дръпна го за косата и треперливото й дишане бе почти като стон.
Бяха чакали прекалено дълго — цял живот. Сега бяха заедно. Нямаше вече увъртане, нямаше извинения. Само нетърпение.
Когато дрехите бяха най-после свалени, дългите й грациозни ръце и крака се обвиха около него. Абра вече нито можеше, нито искаше да мисли. Искаше само да чувства. Искаше да му прошепне нещо, каквото и да било, с което да му каже какво става в нея. Ала думите не искаха да се оформят. Никога не бе желала така, никога не бе изпитвала такава нужда. Тялото й се чувстваше като пещ, която само той можеше да разпали още повече. В нея се надигаше огромна болка. Инстинктивно протегна ръка, наполовина от удоволствие, наполовина в самозащита. Коуди, сякаш разбрал, я докара до трепетен връх.
Тя простена задъхано името му и усети как пада, безкрайно, безтегловно. Докато се въртеше надолу, той я улови и отново я издигна.
Виждаше я на светлината на лампата. Кожата й блестеше от пот, замъглените й очи бяха отворени. Косите й бяха разпилени върху килима, на който се бяха изтърколили. Опита се да каже името й, но въздухът в дробовете му пареше като огън и думата пламна като факла, когато за последен път се нахвърли върху устните й.
Гледаше я как отново се издига до върха, усети как пръстите й се забиват безжалостно в гърба му. Докаран до ръба, Коуди проникна в нея. Абра се издигна да го посрещне с порив, който окончателно разби вече разклатеното му самообладание.
Бързо, силно, горещо. Те се носеха заедно към място, на което никой от двамата досега не бе попадал.
Отслабен, потресен, Коуди рухна върху нея. Нямаше нито силата, нито ясното съзнание, за да разчлени това, което се бе случило с него, на отделни действия, реакции, усещания. Сякаш се бе озовал в едно огромно кълбо от емоции, което бе избухнало, оставяйки го изцеден.
Тя под него бе мека като вода, дишаше бавно и леко. Той усети как ръката й се плъзна по гърба му и падна безсилно на килима. Сърцето й под устните му биеше бързо и Коуди затвори очи и се остави да го носят неговият звук и ритъм.
Не говореха. Дори думите да бяха възможни, той не знаеше с каква дума да й каже какво бе направила с него. Какво бе направила за него. Само знаеше, че сега Абра му принадлежеше и че щеше да направи всичко необходимо, за да я задържи.
Това ли прави любовта, чудеше се тя. Изпълва те с енергия, после те оставя толкова безпомощен, че едва имаш сили да дишаш? Всичко, което някога бе чувствала, бледнееше пред това, което бе изпитала с Коуди.
Всичко бе ново и почти непоносимо силно. Абра нямаше нужда да мисли, да планира или да тълкува. Трябваше да действа само според собствените си потребности — потребности, които успешно бе пренебрегвала до първия път, когато го срещна.
Той изглежда разбираше и приемаше това. Точно както изглежда разбираше и приемаше нея. Никой досега не го бе правил. Не така.
Дали това бе любов, запита се тя, или само най-непреодолимо желание? Имаше ли значение? Усети, че пръстите му се вплитат в косите й, и затвори очи. Имаше значение. Прекалено много. Едно докосване — и се изкушаваше да захвърли всичко, в което вярваше, всичко, което бе планирала, само и само да я докосне отново.
Нямаше смисъл да отрича това, което изпитваше към него, и нямаше смелостта да помисли какво ли можеше да изпитва Коуди към нея.
Той я целуна по шията.
— Добре ли си?
— Не знам. — Честен отговор, каза си Абра и жадно пое въздух. — Мисля, че да. — Прокашля се и отвори очи. Бяха на пода, осъзна тя и се зачуди как бяха успели да го направят. — А ти?
— Чудесно. Стига да не трябва да мърдам през следващите една или две седмици. — Намести уютно глава до нея. — Още ли ми се сърдиш?
— Не ти се сърдех. — Следата от езика му по вече превъзбудената й кожа я накара да се размърда под него. — Просто исках нещата да са подготвени.
— Подготвени ли? — Коуди лениво се насочи към ухото й.
— Да. Планирах… — Думите отмряха, когато пръстите му докоснаха леко зърното на гърдата й. Започна да произнася името му, ала езикът му погъделичка нейния и думата свърши с въздишка.
— Изумително — прошепна той, когато от бавните й движения започна отново да се възбужда. — Абсолютно изумително.