Смутена, трогната до болка, Абра посегна към него.
— Ела в леглото.
— Има време. — Целуваше я отново и отново, докато тя се олюля. — Този път. — Свали си ризата, за да й даде да почувства силната твърдост на гърдите му. Но страстта, която преди й бе давала сила, сега я бе направила слаба. Краката й се разтрепериха, после омекнаха като восък. Съзнанието й, толкова ясно допреди миг, се замъгли.
Коуди само я целуваше, целуваше и целуваше.
— Аз не… — Целувката се задълбочи и главата й падна назад. — Не мога…
— Ти няма нужда да правиш нищо. Нека ти покажа. — Грабна я на ръце и потуши замаяния й протест с устни, докато я положи на леглото.
Нежността му я изпълваше, докато тя вече нямаше сили да се движи. Би се вкопчила в него, ала той вплете ръце в нейните и я галеше само с устни — меки, влажни, търпеливи. Съзнанието й започна да се носи и да се издига от удоволствие, стигащо далеч отвъд физическото.
Никой никога не се бе отнасял с нея така, сякаш бе крехка, нежна или красива. Коуди сега правеше любов с нея по начин, който не бе предполагала, че съществува. По начин, който никога нямаше да забрави. Ако нощта бе блясък и огън и най-тъмна страст, това сега бе спокойно, прохладно и прекрасно леко. Абра потрепери, преминавайки през първия връх, после се понесе като перце.
Бе прелестна. Той бе виждал страстта и силата й, бе ги усещал, но не бе виждал, не бе докосвал нейната крехкост и откритостта й към любовта. Каквото и да бе чувствал преди, в огъня на страстта, то бе нищо в сравнение с интимността на даването. Тялото й течеше като поток под ръцете му, стопляше се като цвете под устните му. Когато тя промълви името му, звукът отекна в него и докосна нещо дълбоко скрито. Това бе единственият глас, който искаше някога да чува.
Прошепна й. Абра го чу, отговори, ала не можа да разбере думите. Наслагваха се възприятие върху възприятие, обвиваха я в пелени от удоволствие. Там бяха усещането за ръцете му, силата му, когато галеха кожата й. Там бе вкусът на устните му, когато търсеха нейните, този топъл опияняващ вкус. През клепачите й, прекалено натежали, за да ги отвори, се процеждаше слънчевата светлина, така че зрението й, както и съзнанието й, бяха една червена мъгла. Времето се въртеше, но това нямаше значение. За нея можеше да са минали и години, тя не би ги забелязала.
Усети докосването на косата му, долови аромата на кожата му. Ако на света имаше други неща, те бяха престанали да имат значение. Нямаше значение дали пада нощ или слънцето се издига, стига Коуди да бе с нея и да й показваше каква може да бъде любовта.
Когато проникна в нея, Абра въздъхна от удоволствие. Ала той продължаваше да се движи бавно, бавно, издигаше я нежно на гребена на вълната. Уловена в света, който Коуди й бе разкрил, тя се надигна да го посрещне, влезе в ритъма му и телата им се сляха.
Бяха дадени обещания, макар Абра да не го знаеше. Бе се създала връзка, твърда и здрава.
Той се мъчеше да се владее. Бе мислил, че през нощта го бе побъркала. И бе вярно. Сега, отстъпвайки, го бе отвела дори отвъд това. Мускулите му потрепериха, после се напрегнаха от сладостна, тъмна болка. Пулсът биеше във врата му като удари на чук. Отново я вкуси. Дъхът й прошепна в устните му и нейните устни се разтвориха в покана.
После тя отвори очи, ресниците й се повдигнаха в едно дълго плавно движение. Макар че нямаше да го знае, в този момент бе по-красива, отколкото когато и да било. Макар Абра да не го знаеше, от този момент Коуди бе изцяло и безвъзвратно неин.
Произнесе името му и заедно изкачиха върха.
ОСМА ГЛАВА
Оказа се, че не бе толкова трудно човек да бъде влюбен, мислеше Абра, докато вкарваше колата си в паркинга на Торнуей. Не трябваше да се държи по различен начин, да живее по различен начин, да бъде различна. От нея се искаше не толкова да промени живота си, колкото да го разтвори. Може би не си бе представяла, че може да направи дори това, ала Коуди й доказа, че не бе права. Заради това, дори само заради това винаги щеше да му бъде благодарна.
Ако можеше да го обича, без да променя същността си, не означаваше ли това, че когато дойдеше времето той да си замине, тя щеше да може да продължи както преди? Искаше да го повярва. Трябваше да го повярва.
Пресече с лека походка паркинга, като подрънкваше с ключовете в ръка. Слънцето не грееше наистина по-ярко тази сутрин. Абра знаеше това. Но в сърцето й то светеше по-златно, по-красиво, отколкото когато и да било преди.
Всичко бе въпрос на перспектива, каза си, докато вървеше през фоайето към асансьорите. Тя разбираше от перспективи, планиране и създаване на здрава конструкция.