Джеси се влачеше след нея.
— Пак ли се счупи?
— Не, слагаха ми гуми. Ко… Един приятел ми купи нови гуми.
— Някой ти е купил гуми? За подарък?
— Аха. — Тя измъкна един светъл жълтозеленикав костюм. — Какво мислиш за това?
— За среща? Чудесно. Винаги си имала усет за цветовете. Да имаш някакви ярки обици?
— Може би. — Абра отвори едно чекмедже и започна да рови.
— Защо някой ще ти купува гуми?
— Защото моите бяха изтъркани — обясни Абра разсеяно, докато прехвърляше памучно бельо и чорапи. — И той се притесняваше да не катастрофирам.
Джеси наостри уши, спря да сгъва дрехите на Абра и се усмихна:
— Ами че това е най-романтичното нещо, което някога съм чувала.
Абра изсумтя и вдигна една сребърна обица с медно украшение.
— Гумите ли са романтични?
— Тревожил се е за теб и не е искал да пострадаш. Какво по-романтично от това?
Абра пусна обицата обратно в чекмеджето и сви устни.
— Не съм мислила за това по този начин.
— Защото не гледаш достатъчно на нещата откъм романтичната им страна. — Джеси вдигна ръка, предугадила отговора. — Знам, знам. Аз прекалено често ги гледам откъм тази страна. Такава съм, миличка. Ти повече приличаш на баща си, практична, разумна, пряма. Може би ако той не беше умрял толкова млад… — Джеси сви крехките си рамене и намести възглавниците на леглото. — Сега вече всичко е минало и аз не мога да не съм жена, която обича да има мъж в живота си.
— Обичаше ли го? — В момента, в който попита, Абра съжали. — Извинявай. Не исках да ти задам такъв въпрос.
— Защо да не ми го зададеш? — Джеси със замечтана въздишка сгъна една захвърлена блуза. — Обожавах го. Бяхме млади, бедни и абсолютно влюбени. Мисля, че никога не съм била по-щастлива и знам, че това е една част от живота ми, която никога няма да забравя и винаги ще бъда благодарна за нея. — После мечтателното изражение изчезна и тя остави блузата настрани. — Баща ти ме разглези, Абра. Той се грижеше за мен, ценеше ме по начин, по която всяка жена има нужда да бъде ценена. Предполагам, че съм го търсила във всеки мъж, с когото съм била. Когато той умря, ти беше бебе, ала когато те погледна, виждам него.
Абра бавно се обърна.
— Никога не съм предполагала, че си го обичала толкова.
— Защото толкова лесно започвах други връзки ли? — Джеси сръчно започна да оправя леглото. — Аз не обичам да бъда сама. Да съм част от двойка е за мен също толкова необходимо, колкото твоята независимост е необходима за теб. Флиртуването за мен е като дишането. Аз още съм хубава. — Тя се усмихна, понамести косата си и се наведе да хвърли един бърз поглед към огледалото. — Обичам да съм хубава. Обичам да знам, че мъжете ме мислят за хубава. Ако баща ти беше жив, нещата можеха да са по-различни. Това, че мога да бъда щастлива с някой друг, не значи, че не съм го обичала.
— Сигурно ти е прозвучало, сякаш те критикувам. Извинявай.
— Не. — Джеси оправи покривката на леглото. — Знам, че ти не ме разбираш. Истината е, че и аз не винаги те разбирам. Това не значи, че не те обичам.
— Аз също те обичам. Искам да бъдеш щастлива.
— О, работя за това — засмя се Джеси и заобиколи леглото да прибере маратонките на Абра в гардероба. — Винаги работя за това. Това е една от причините да мина. Исках да ти кажа, че заминавам за два дни.
— Така ли? Къде?
— Вегас. Уили ще ми покаже как се играе блекджек.
— Отиваш с господин Барлоу?
— Не ме гледай така. Уили е един от най-милите мъже, които някога съм срещала. Всъщност той е забавен, внимателен и истински джентълмен. Уредил е отделни апартаменти.
— Ами… — Абра с всички сили се опитваше да приеме новината. — Приятно прекарване.
— Благодаря. Знаеш ли, миличка, ако прибереш всички тези неща в гардероба си, ще можеш да ги намираш, когато… Леле! — Очите й безпогрешно попаднаха върху огърлицата. — Откъде я взе?
— Подарък ми е. — Абра се усмихна, когато майка й започна да се върти пред огледалото, хванала огърлицата пред себе си. — Хубава е, нали?
— Тя е много повече от хубава.
— Наистина ми харесва.
— Не мисля, че трябва да я оставяш така да се търкаля.
— Тук някъде беше кутията й. — Абра започна да рови. — Мисля да я сложа тази вечер.
— Ако беше моя, изобщо нямаше да я свалям. Каза, че е подарък. — Джеси се обърна от огледалото. — От кого?
— От един приятел.
— Хайде, Абра.
Увъртането само го правеше да изглежда като нещо, което не беше, напомни си Абра.
— Коуди ми го донесе от Сан Диего — отвърна тя безгрижно.
— Ами… — Джеси пусна огърлицата от едната си ръка в другата като поток от звезди. — Знаеш ли, миличка, такъв подарък един мъж дава на жена си. Или на любимата си.