Щеше да посегне сама да вдигне жицата, ала Тъни я изпревари.
— Трябва да внимавате. — Хвърли жицата в кофата за боклук.
— Да. Тази доставка сега ли пристигна? — Абра посочи към трите макари тел. — Докато доставките ни изпреварват, сме добре. — Разсеяно се облегна на една от макарите.
Харесваше й видът на строежа, харесваше й пръстенът от хълмове и плата, създаден от времето и природата, насред който израстваше плодът на човешкото въображение и пот. Това за нея бе строителството. Това я бе привлякло. Когато човек може да застане под широкия купол на небето и да види напредъка, истинския напредък, това му носи надежда и удовлетворение.
Макар още да не му го бе казала, започваше да вижда и да разбира идеята на Коуди. Една малка магия, една малка фантазия тук, на едно от най-суровите и красиви места в страната. Все още по хълмовете имаше койоти, сред скалите змии, но мястото на човека бе тук. Когато бе завършен, курортът щеше просто да се слива с пустинята, да я възхвалява.
Това бе видял той. Това започваше да разбира тя.
— Хубаво място ще стане, а?
— Сигурно. — Тъни пристъпваше от крак на крак и я наблюдаваше.
— Ходили ли сте някога на почивка по някое от тези места, Тъни?
— Не. — Той отново изтри лицето си.
— Аз също — усмихна му се Абра. — Ние само ги строим.
— Сигурно.
Не бе от най-разговорчивите и тя усети нетърпението му.
— Задържам ви. — Опита се да се изправи, ала краят на жицата се закачи за джинсите й. — Господи, днес съм с две леви ръце. — Наведе се да се откачи, преди Тъни да бе успял да посегне. Измъкна края на телта и намръщено я стисна. — Казахте, че това е пристигнало днес?
— Преди един час. Направо от камиона.
— По дяволите. Проверихте ли го?
Абра бе приклекнала да разгледа жицата и той погледна надолу.
— Не, както ви казах, току-що го разтовариха.
— Проверете го сега. — Изчака, докато Тъни се наведе до нея и хвана кабела в ръка.
— Това не е номер четиринайсет.
— Не е. Бих казала, дванайсет.
— Да, госпожо. — Той се изправи начумерено. — Дванайсет трябва да е.
Тя обиколи другите макари, като ругаеше.
— Тези всичките са дванайсет, Тъни.
Той измъкна папката си, дишайки през зъби.
— По заявка за четиринайсети номер, госпожице Уилсън. Някой май е объркал доставката.
— Знаех си, че е прекалено хубаво, за да продължава все така. — Абра се изправи и изтри длани в джинсите си. — Не можем да използваме тези кабели, не отговарят на стандарта. Обадете се на доставчика и попитайте дали могат веднага да осигурят номер четиринайсет. Не искам да закъсняваме.
— Никой не иска. Но е лесно да се сбърка, номерата на артикулите са почти еднакви. — Тъни й показа номерата във фактурата, после посочи към отпечатаните върху макарите. — От пръв поглед човек не може да различи дванайсет от четиринайсет.
— Добре че се усеща на пипане, иначе можеше да стане голяма беля. — Засенчи очите си с ръка и се вгледа в бунгалата. — Има ли опасност нещо такова да е минало, без да го усетите?
Той смачка кърпата на топка и я пъхна обратно в джоба си.
— Осемнайсет години съм в този бизнес.
— Вярно. И все пак би могло… — Гласът й пресекна, когато се чу трясък на стъкло и писък. — О, Боже мой! — Втурна се към здравния център, следвана от виковете на мъжете.
Дотича задъхана, проправи си път и видя Коуди, надвесен над окървавеното тяло на един от работниците. Сърцето й заседна в гърлото.
— Колко е зле? — Стори й се смътно познат. Бе млад, може би двадесетгодишен, с дълга черна коса и стегнато загоряло тяло.
— Не мога да кажа. — Гласът на Коуди бе напрегнат. Единственото, за което бе сигурен, беше, че момчето диша. — Повикахме линейка.
— Какво е станало? — Тя се приближи да коленичи до него и под ботушите й изхрущяха парчета стъкло.
— Изглежда, че е бил на скелето отвътре, довършвал прекарването на някакъв кабел. Загубил равновесие, стъпил накриво. Не знам. Излетя направо през прозореца. — Той погледна нагоре и стисна устни от яд и безпомощност. — Паднал е поне от пет-шест метра.
Абра искаше да направи нещо, каквото и да било.
— Не може ли да го махнем от тези стъкла?
— Гръбнакът му може да е счупен, може би вратът. Не може да го помръднем.
Малко по-късно, когато се чу сирената на линейката, тя се пусна в действие.
— Коуди, свържи се с Тим. Кажи му какво се е случило. Вие се отдалечете, направете място. — Изтри лепкавата пот от челото си. — Как му е името?