— Дейв — извика някой. — Дейв Мендес.
Линейката спря и Абра махна на мъжете да се отдръпнат.
— Има ли семейство?
— Има жена. — Един от мъжете, които бяха видели падането, дръпна нервно от цигарата си. Това, което се бе случило с Мендес, можеше да се случи с всеки от тях. — Казва се Кармен.
— Аз ще имам грижата — обади се Коуди, докато гледаха как санитарите привързват Мендес към носилката.
— Благодаря. Аз ще карам след линейката. Някой трябва да остане тук. — Стомахът й започна да се надига и тя притисна ръка към него. — Щом науча нещо, ще се обадя. — Размени две думи с един от санитарите и хукна към колата си.
Половин час по-късно бе в чакалнята и крачеше безсмислено.
— В стаята имаше и други хора. Една жена чакаше търпеливо, забила нос в книжка с тънки корици. Абра продължаваше да крачи и се чудеше как някой може да седи в болница, без бавно да се побърква.
Дори не познаваше Мендес и в същото време много добре го познаваше. През целия си професионален живот всеки ден работеше с хора като него. Точно хората като него превръщаха в реалност това, което Коуди и тя създаваха на хартия.
Не й беше роднина и в същото време беше. Докато крачеше из чакалнята, Абра се молеше за него.
— Абра…
— Коуди! — Тя се обърна и почти изтича към него. — Не мислех, че ще те видя тук.
— Докарах жената на момчето. Сега подписва разни документи.
— Чувствам се толкова безполезна. Нищо не ми казват. — Абра прокара ръце през вече разрошената си коса. — Как е жена му?
— Ужасена. Объркана. Опитва се да се държи. Божичко, едва ли е на повече от осемнайсет години.
Абра кимна и отново закрачи.
— Ще остана с нея. Тя не трябва да чака сама. Обади ли се на Тим?
— Да. Много е разстроен. Каза да го държим в течение.
Абра отвори уста, после отново я затвори. Старият Торнуей идваше лично, ако някой работник пострадаше лошо.
— Може би сега мога да говоря с лекаря. — Тръгна да излиза от чакалнята в момента, в който влезе една млада бременна жена.
— Сеньор Джонсън?
Коуди обви ръка около раменете й и я поведе към стола. Тя трепереше.
— Абра, това е Кармен Мендес.
— Госпожо Мендес… — Тя хвана и двете й ръце. Те бяха много малки, като на дете. И много студени. — Аз съм Абра Уилсън, инженерът на строежа. Ще остана с вас, ако искате. Има ли някой, на когото искате да се обадя?
— Ми мадре. — Докато говореше, по лицето й потекоха сълзи. — Тя живее в Седона.
— Можете ли да ми дадете номера?
— Си. — Ала тя продължи да седи, като плачеше безмълвно.
Абра седна до нея, обви ръка около раменете й и тихо заговори на испански. Кармен кимаше, мачкаше кърпичката си и отговаряше. След малко Абра я потупа по рамото и направи знак на Коуди.
— Женени са от по-малко от година — каза му тя полугласно, когато излязоха в коридора. — Бременна е в шестия месец. Много е разстроена и не е разбрала какво точно й е казал докторът, но са вкарали Мендес в операционната.
— Искаш ли да се опитам да науча още нещо?
Абра го целуна по бузата.
— Благодаря… О, номерът на майка й. — Извади от джоба си един бележник и го надраска.
После се върна при Кармен. Седеше с нея, успокояваше я, доколкото можеше. Когато Коуди се върна, не донесе почти никаква нова информация. Прекараха следващите четири часа в очакване. От стената отзад се чуваше тихото бръмчене на телевизора. Коуди наливаше кафе от каната, която се топлеше на котлона в чакалнята, а Абра даваше на Кармен чай.
— Трябва да ядеш — каза тя и хвана ръката й, преди Кармен да бе успяла да възрази. — Заради бебето. Ще ти донеса нещо.
— След като дойдат. Защо не идват?
— Трудно е да се чака, знам. — Едва го бе казала, и видя лекаря, все още с хирургически ръкавици. Кармен също го видя и пръстите й стиснаха като менгеме ръката на Абра.
— Госпожа Мендес? — Той се приближи и седна на масата пред нея. — Съпругът ви излезе от операция.
В страха си Кармен забрави английския и отговори с порой от отчаян испански.
— Иска да знае как е той — преведе Абра. — Дали ще се оправи.
— Стабилизирахме го. Трябваше да му извадим далака, има и други вътрешни наранявания, ала е много млад и много силен. Още е в критично състояние и е изгубил значително количество кръв заради вътрешните кръвоизливи и разкъсвания. Гръбнакът му е счупен.
Кармен затвори очи. Тя не разбираше от далаци и разкъсвания, разбираше само, че нейният Дейвид е наранен.
— Пор фавор, ще умре ли?
— Ще направим за него всичко, което можем. Но нараняванията му са много сериозни. Още известно време ще остане тук. Ще го следим непрекъснато.