— Мога ли да го видя? — попита Кармен. — Мога ли да го видя сега?
— Скоро. Ще ви повикаме веднага щом излезе от реанимацията.
— Благодаря. — Тя изтри очи. — Много ви благодаря. Ще чакам.
Абра хвана доктора, преди да бе излязъл в коридора.
— Какви са шансовете му?
— Откровено казано, бяха много малки, когато го докараха. Съмнявах се дали ще преживее операцията. Но я преживя и, както казах, той е силен.
Абра трябваше да се задоволи с това.
— Ще може ли да ходи?
— Рано е да се каже, ала се надявам, че да. — Лекарят разкърши пръсти, които очевидно още бяха изтръпнали от операцията. — Ще е необходимо интензивно лечение.
— Искаме да се направи всичко, което е необходимо. Мисля, че госпожа Мендес не е наясно със застраховките. Торнуей осигурява отлично покритие на медицинските разноски.
— Тогава ще ви кажа честно, че те ще са много. Ала с време и грижи той ще се възстанови.
— Това искаме. Благодаря ви, докторе.
Абра се опря на рамката на вратата и се отпусна.
— Добре ли си?
Тя хвана ръката на Коуди.
— Вече съм добре. Бях много уплашена. Той е толкова млад.
— Беше чудесна с нея.
Абра погледна към дивана, където Кармен се мъчеше да се овладее.
— Тя просто имаше нужда от някой, който да й държи ръката. Ако аз бях на нейно място, щях да се чувствам ужасно да чакам сама. Та те са още деца. — Уморено облегна глава на рамото на Коуди. — Разказваше ми колко се радвали за бебето, как събирали пари за мебели, колко било хубаво, че той има постоянна работа.
— Недей. — Коуди изтри една сълза от миглите й. — Всичко ще бъде наред.
— Чувствах се толкова безпомощна. Мразя да съм безпомощна.
— Хайде да те заведа вкъщи.
Абра поклати глава, изненадана от внезапната умора.
— Не искам още да я оставям.
— Ще почакаме, докато дойде майка й.
— Благодаря ти. Коуди?
— Да?
— Радвам се, че беше тук.
Той обви ръце около нея.
— Червенокоске, рано или късно ще разбереш, че не можеш да се отървеш от мен.
По-късно, когато слънцето залязваше, Коуди седеше на един стол в апартамента й и я гледаше как спи, свита на дивана. Бе се изтощила. Не бе предполагал, че тя може да се изтощи. Не бе знаел доста неща за нея, добави той наум, запали цигара и се отпусна.
Избухването, на което бе станал свидетел след съобщението на майка й тази сутрин, му показа много неща. Това, което я караше толкова да се страхува от връзки, бе не само един инцидент, само едно предателство. Бе целият й живот.
Колко трудно би било да вярваш на себе си, да вярваш на друг, след като си живял в един разбит дом след друг? Почти невъзможно, както си го представяше Коуди. Но Абра бе с него. Може би още определяше граници, ала бе с него. Това значеше нещо.
Щеше да отнеме време, повече, отколкото бе смятал, но щеше да направи така, че тя да остане с него.
Стана, приближи се до нея и я вдигна на ръце. Абра стреснато отвори очи.
— Какво?
— Изморена си, Червенокоске. Дай да те занеса в леглото.
— Добре съм. — Тя сгуши глава в извивката на рамото му. — Имах нужда само малко да дремна.
— Можеш да довършиш дремването в леглото. — Когато я остави, Абра се сгуши в същата поза, в която бе лежала на дивана. Той седна на ръба на леглото и развърза обувките й.
— Сънувах — прошепна тя.
— Какво? — Остави обувките на пода и разкопча джинсите й.
— Не знам точно. Обаче беше хубаво. — Абра въздъхна, с надеждата отново да се унесе в сън. — Ти съблазняваш ли ме?
Коуди погледна дългата линия на бедрата й, тесния ханш, прикрит само от малкото памучно триъгълниче.
— В момента не.
Приятно сънена, Абра потърка буза във възглавницата.
— Защо така?
— Най-вече защото обичам да те съблазнявам, когато си будна. — Зави я и се наведе да я целуне по върха на главата. Щеше да се отдръпне, ала тя го хвана за ръката.
— Будна съм. — Очите й бяха още затворени, но устните й трепнаха. — Почти…
Той седна отново на леглото и се задоволи да я погали по косата.
— Това заповед ли е?
— Аха. Не искам да си тръгваш.
Коуди събу ботушите си и се пъхна в леглото при нея.
— Никъде няма да ходя.
Ръцете й се обвиха около него и Абра намести тялото си до неговото. После вдигна устни.
— Ще ме обичаш ли?
— Аз те обичам — прошепна той, ала Абра вече се бе унесла в целувката.
Светлината избледня, стана по-мека, засия в златисто. Тя дойде при него с непринудеността и фамилиарността па дългогодишна съпруга. Пръстите й го докосваха леко и го възбуждаха като докосването на нова любовница. Не говореха, нямаха нужда.
Устните й бяха топли, меки от съня. Вкусът й сега бе повече от познат, той бе част от него, нещо, което можеше да поеме като собствения си дъх. Задържа се там, захапа леко, после настойчиво, възбуждащо, после собственически, докато Абра се бореше с копчетата на ризата му.