Бе рано за вечеря, така че ресторантът бе почти празен. Розовите покривки и яркосините салфетки чакаха клиентите, които щяха да започнат да се стичат през следващите два часа. В центъра се издигаше миниатюрен фонтан, засенчен от палми. Свещите по масите не бяха запалени, защото слънцето още се процеждаше през прозорците.
Както бе казал оберкелнерът, младоженците вече се бяха настанили. Държаха се за ръце. Барлоу ги забеляза и скочи от стола си. Абра не беше сигурна, но й се стори, че усмивката му бе малко смутена.
— Съвсем навреме. — Той стисна ръката на Коуди и от сърце я раздруса. — Радвам се, че успяхте. — Поколеба се за момент и се обърна към Абра. Бе облечен в очевидно скъп италиански костюм, ала приличаше на нечий любим чичо. — Позволено ли ми е да целуна новата си доведена дъщеря?
— Разбира се. — Като се постара да не трепне от израза, тя подложи буза, но се озова грабната в силна мечешка прегръдка. Отвърна, отначало инстинктивно, а после с повече чувство, отколкото бе очаквала.
— Винаги съм искал дъщеря — изломоти той и театрално й подаде стола. — Не съм очаквал, че на моята възраст ще се сдобия.
Абра не бе сигурна какво трябва да направи по-нататък. Наведе се и целуна майка си по бузата.
— Изглеждаш чудесно. Добре ли беше пътуването?
— Да. — Джеси мачкаше салфетката в скута си. — На път съм да се влюбя в Далас колкото Уили. Надявам се… Надяваме се, че ще намериш време да ни гостуваш там.
— Там за теб винаги ще има една стая. — Барлоу подръпна вратовръзката си и развали стегнатия възел. — Чувствай се у дома си винаги, когато поискаш.
Абра закопчаваше и разкопчаваше чантичката си.
— Много мило от ваша страна.
— Не е мило. — Барлоу се отказа от вратовръзката и приглади каквото бе останало от косата му. — Просто сме едно семейство.
— Ще желаете ли нещо за пиене, преди да поръчате? — Сервитьорът кръжеше около тях, очевидно доволен, че на неговата маса бе седнал един от най-богатите мъже в страната.
— Шампанско. Дом Периньон, реколта седемдесет и първа. — Барлоу хвана ръката на Джеси. — Ние празнуваме.
— Отлично, сър.
Моментално се възцари неловка тишина. Коуди за миг си спомни вечерите в своето семейство, където всеки се опитваше да надприказва другите. Когато ръката на Абра намери неговата под масата, той реши малко да им помогне.
— Надявам се, че ще успеете да дойдете да видите как върви строежът, преди да се върнете в Далас.
— Ами да, разбира се. — Барлоу с благодарност се вкопчи в спасителната сламка. — Имам такива планове.
Коуди се облегна назад и поведе разговора към безопасни води.
Ами че и те са нервни, осъзна Абра, докато тримата се мъчеха да поддържат нужния тон, да намират нужните думи. Всички стъпваха на пръсти. Само Коуди бе спокоен — преметнал ръка през облегалката на стола си, той бе поел водачеството, от което останалите с готовност се бяха отказали. Джеси продължаваше да мачка салфетката, макар че от време на време успяваше да се усмихне измъчено. Барлоу непрекъснато пъхаше пръст под яката си, прокашляше се и току посягаше да докосне Джеси по ръката или по рамото.
Дават си кураж, помисли Абра. Заради нея. Това я накара да се почувства малка, егоистична и злобна. Каквото и да се случеше между майка й и Барлоу, сега те държаха един на друг. Това, че тя не одобряваше и не приемаше, не помагаше на никого и нараняваше всички. Включително самата нея.
Когато сервираха виното, сякаш се разнесе групова въздишка на облекчение. Представлението започна с показване на етикета. Тапата бе извадена почти без звук, после предложиха на Барлоу да дегустира. След като той одобри, наляха вино във всички чаши.
— Е, сега… — Барлоу се усмихна нервно.
— Искам да предложа тост — започна Коуди.
— Не, моля те — спря го Абра и сложи ръка на рамото му. По време на напрегнатата тишина Джеси вплете пръсти в Барлоу. — Нека аз. — Не можеше да се сети за нищо умно. Винаги се бе справяла по-добре с цифрите, отколкото с думите. — За вашето щастие — каза накрая и съжали, че не можа да измисли нищо по-добро. Чукна се с майка си, после с Барлоу. — Надявам се, че ще обичаш майка ми толкова, колкото я обичам аз. Радвам се, че сте се намерили.
— Благодаря ти. — Джеси отпи, като се мъчеше да се овладее, после се предаде. — Трябва да отида да си напудря носа. Извинете ме за минутка. — Бързо излезе.
Барлоу се усмихна широко и започна да примигва.
— Това беше добре. Наистина добре. — Той хвана ръката на Абра и силно я стисна. — Ще се грижа добре за нея. Мъж на моята възраст рядко има шанса да започне отначало. Ще го направя както трябва.
Абра стана и го прегърна.