Намести каската си и се приближи към стоманения скелет на сградата. Някои жени биха възприели този глас като привлекателен. Абра нямаше време да се поддава на очарованието на южняшкия му акцент или на самодоволната л му усмивка. Ако ставаше дума за това, нямаше много време да се чувства жена.
Коуди Джонсън я караше да се чувства жена.
Примижа срещу слънцето и загледа как пилоните се издигат на местата си. Не й харесваше способността на Коуди Джонсън да я кара да се чувства жена. „Жена“ много често означаваше „беззащитна“ и „зависима“. Тя нямаше намерение да бъде нито едното, нито другото. Бе работила прекалено дълго и прекалено упорито, за да постигне своята самостоятелност и независимост. Един-два трепета, реши Абра, просто трепети, нямаше да я променят.
Искаше й се кутийката бира да бе пълна.
С мрачна усмивка наблюдаваше как се издига поредния пилон. Имаше нещо красиво в това да гледаш как израства един строеж. Парче по парче, ниво по ниво. Винаги и я бе очаровало да гледа как нещо силно и полезно се оформя… Както винаги я бе смущавало да гледа към земята се обезобразява от напредъка. Никога не бе успявала да се оправи с тази смесица от чувства и точно поради това бе избрала област, която й позволяваше да прави нещо, за да може този напредък да е почтен.
Ала сега… Поклати глава, когато звукът на машините раздра въздуха. Този проект й приличаше на фантазиране на един външен човек — куполообразната форма, извивките и спиралите. Бе прекарала безброй нощи пред чертожната си дъска с линийка и калкулатор, за да измисли по-задоволителна система, която да поддържа конструкцията. Архитектите не си губеха времето с такива прозаични неща, помисли си. Тях ги интересуваше единствено естетиката. Единствено самолюбието им. Тя щеше да построи проклетото нещо, каза си и изрита някакъв боклук от пътя си. Щеше да го построи и да го построи добре. Но не бе длъжна да го харесва.
Наведе се над теодолита. Слънцето печеше в гърба й. Трябваше да се справят с планината и с неравното легло от скали и пясък, ала измерванията и разположението бяха добри. Усети прилив на гордост, докато проверяваше ъглите и градусите. Неудачна или не, постройката щеше да бъде изпълнена съвършено.
Това бе важно — да е съвършена. През по-голямата част от живота си трябваше да се задоволява с второкачественото. Образованието, обучението и уменията й я бяха издигнали над това. Нямаше намерение никога повече да се задоволи с нещо второкачествено, нито за себе си, нито за работата си.
Долови аромата му и усети как гърбът й настръхва. Сапун и пот, помисли тя и едва се сдържа да не се размърда неспокойно. Всички на строителната площадка миришеха на сапун и пот, откъде тогава бе сигурна, че зад нея бе Коуди? Знаеше само, че бе сигурна, и решително остана надвесена над окуляра.
— Проблеми? — попита Абра, доволна от презрението, което успя да вложи в едничката дума.
— Не знам, преди да погледна. Имате ли нещо против?
Тя се отдръпна, без да бърза.
— Заповядайте.
Пъхна палци в задните си джобове и зачака. Той нямаше да открие никакви несъответствия… Дори ако знаеше достатъчно, за да може да ги познае. Чу вик, погледна и видя, че двама мъже се карат. От жегата, тя знаеше, хората лесно кипваха. Остави Коуди и закрачи през изровената земя.
— Малко е рано за почивка — заяви спокойно, когато единият работник сграбчи другия за реверите.
— Този кучи син едва не ми отнесе пръстите с пилона.
— Ако този идиот не знае кога да се разкара от пътя, заслужава да изгуби няколко пръста.
Никой от двамата не бе много по-висок от нея, но и двамата бяха плещести, потни и ядосани. Без да се замисля, Абра застана между вдигнатите им юмруци.
— Успокойте се.
— Не съм длъжен да понасям този…
— Може и да не си длъжен да понасяш него — съобщи му невъзмутимо, — ала ще трябва да понесеш мен. А сега се укротете или идете да се поразходите. — Огледа двете сърдити лица. — Ако искате да се биете до безсъзнание в извънработно време, ваша си работа. Но ако някой от вас ми губи времето, оставате без работа. Ти. — Посочи към мъжа, който й се струваше по-нервен. — Как се казваш?