Выбрать главу

— Какво да си мислиш?

— Че е било толкова спокойно, просто толкова спокойно векове наред. Мисля, че ако го направим както трябва, още векове ще бъде толкова спокойно.

— Хората в нашата професия би трябвало да виждат един неразработен терен и веднага да си представят как може да бъде използван.

Абра се понамръщи и се разрови в чантата си, за да намери панделка или ластик, с който да завърже косата си.

— Ти виждаш ли го?

Коуди за момент не отговори, наслаждавайки се на карането, на тишината, на компанията.

— Има места по междущатския канал, който свързва двата бряга, където храстите са толкова гъсти, че не можеш да видиш на повече от две педи. Не е тихо, защото е пълно с живот, както е пълно с листа. Плавателният канал е приносът на човека, но някои неща ще останат такива, каквито са били винаги.

Тя отново се усмихна и прибра косата си в конска опашка.

— Харесвам те, Джонсън.

— Благодаря, Уилсън. И аз те харесвам. — Той опря ръка на облегалката на седалката, за да си поиграе с краищата на косата й. — Преди време каза нещо в смисъл, че строежът на Барлоу ще е последният ти с Торнуей.

— Да. Отдавна мисля за това. След като Тим пое нещата, реших, че е време не само да мисля, а и да направя нещо. Иска ми се… — Ала нямаше полза да й се иска вече да бе прекратила връзките си с фирмата.

Тъй като я разбираше, Коуди разтри врата й, за да облекчи напрежението.

— Имаш ли друго предложение?

— Не. Всъщност не съм обявила, че напускам, но и не търся други предложения. — Страхуваше се, че той ще я помисли за глупава, затова започна да се мъчи с настройката на радиото. Разнесе се музика, ясна и чиста като въздуха. — Ще работя на свободна практика, може би ще започна свой собствен частен бизнес. Малък. — Спря радиото и му хвърли един поглед. — От известно време спестявам, за да имам за първоначалния труден период.

— Искаш да работиш самостоятелно, или просто искаш промяна?

Абра за момент се замисли, после тръсна глава:

— Предполагам, и двете. Задължена съм на Торнуей. Торнуей старши — уточни тя. — Той ми даде шанс, позволи ми да се докажа. През последната година нещата се промениха. Не знаех… Никога не съм предполагала, че Тим се е забъркал в нещо такова, ала никога не ми е харесвало как движи той нещата. — Очите й се насочиха към изток, където небето точно започваше да просветлява. — Той винаги е гледал повече счетоводните книги, отколкото цялостния проект, повече платежните ведомости, отколкото хората, които заработват заплатите си. Никой не се заема с бизнес, ако няма намерение да прави пари, но когато това е единствената ти цел…

— Когато това е единствената ти цел, накрая се озоваваш в ситуация като тази, в която сме сега.

Още не мога да го повярвам. Мислех, че го познавам, ала това… Коуди, как може човек да рискува всичко, всичко, което е получил, за да достави удоволствие на една жена?

— Бих казал, че той я обича, очевидно повече, отколкото би трябвало.

— Може би и тя го обича. Може би всичките бижута, коли и пътешествия нямат значение.

Коуди прокара пръст по врата й.

— Имат значение, Червенокоске. При жена като нея те винаги имат значение. Мога да се обзаложа, че когато цялата тази буря се разрази, Марси Торнуей ще се спаси с бягство.

— Това е жестоко. Все пак тя му е съпруга.

— Помниш ли вечерта на приема? Тя и тогава му беше съпруга, обаче ме покани да… Да кажем, покани ме да прекарам един следобед с нея.

— О… — Каквото и съчувствие да бе изпитвала към Марси Торнуей, то се стопи. — Ти отказа ли й?

— Не беше трудно да й откажа. Освен това си имах други проблеми. Във всеки случай, не мисля, че можем да стоварим цялата каша върху главата на Марси. Може би самият Тим през цялото време е получавал прекалено много. Изглежда, че е преследвал успеха не по най-подходящия начин.

— Той спомена нещо, че дължи пари не на когото трябва — спомни си Абра.

— Няма да е първият бизнесмен, който има връзка с организираната престъпност. Няма да е и първият, който ще изгуби заради тази причина. Какво е това? — Когато се приближиха към отбивката за строежа, Коуди забеляза още една кола. Поколеба се на кръстопътя, после зави надясно и ускори.

— Не знам. — Тя се намръщи към отдалечаващите се габарити. — Вероятно деца. Често строежите се превръщат в място за любов.

— Може би, ала е малко късно за хлапета да се натискат извън града. — Коуди забави, за да вземе завоя.

— Е, и без това сме дошли да огледаме. Ако са вандали, скоро ще открием.