Той паркира до един камион. Двамата мълчаливо излязоха от двете страни на колата и спряха. Основната сграда, със своите куполи и спирали, бе скрита в предутринната сянка. Като скулптура тя се извисяваше от скалата. Вътрешността още бе недовършена, но Абра сега я видя, както я бе видял Коуди.
В тази много неясна светлина изглеждаше по-въображаема и в същото време по-солидна, отколкото по-рано. Не се сливаше със скалите и пясъка, не им и хармонизираше. По-скоро им противостоеше, като символ на човешката изобретателност.
Отстрани, още несвързан с очертаните с цветни лехи алеи, бе здравният център. Като замък, той се издигаше от алчната гладна почва и арките и извивките му добавяха красота и предизвикателство към непреклонната сила на пейзажа. Ранната утринна светлина позлатяваше източните стени.
Те стояха, хванати за ръце, и гледаха това, което заедно бяха създали.
— Това ще трябва да се събори — промълви Коуди. — Цялото или поне по-голямата част от него.
— Това не означава, че не може да бъде построено отново. Ние можем отново да го построим.
— Може би. — Той обви ръка около раменете й. Слънцето още не бе изгряло и във въздуха се долавяше ясната студенина на пустинната нощ. — Няма да бъде бързо и няма да бъде лесно.
— Няма нужда да бъде. — Тя сега разбираше, както никога преди, колко много от себе си бе вложил Коуди.
Това не бяха просто стени, просто колони и подпори. Това бе неговото въображение, неговият принос и, макар че само човек, който строеше, можеше да го разбере, неговото сърце. Обърна се и обви ръце около него. — Мисля, че е време да ти кажа истината.
Той целуна косите й и ароматът им бе топъл, слънчев, макар че въздухът бе натежал от студена роса.
— За кое?
— За това място. — Абра наклони глава, ала не се усмихна. Коуди видя, че очите й бяха сиви, като светлината на изток. — Ти беше прав, а аз не бях.
Той я целуна, без да бърза.
— Това не е нищо ново, Червенокоске.
— Продължавай по този начин, и няма да ти кажа какво всъщност мисля.
— Няма начин. Ти винаги ми казваш какво мислиш, независимо дали искам да го чуя, или не.
— Този път ще искаш. Може дори да заподскачаш от радост.
— Търпение нямам.
Тя се отдръпна, пъхна ръце в джобовете си и направи бавен кръг.
— Чудесно е.
— Моля? — С едва забележима усмивка Коуди я хвана за рамото. — Трябва да е от безсънието, Уилсън. Ти си се побъркала.
— Не се шегувам. — Абра се отскубна от ръката му и отново се обърна към него. — Не ти го казвам, за да те накарам да се чувстваш по-добре… Нито по-зле, ако така ще си говорим. Казвам ти го, защото беше време да ти го кажа. През последните няколко седмици успях да видя какво си си представял тук, какво си искал да кажеш, как си искал да го кажеш. Красиво е, Коуди, и може да звучи прекалено помпозно, обаче е величествено. Когато бъде завършено, а то един ден ще бъде завършено, това ще бъде произведение на изкуството, каквито са само най красивите постройки.
Той я гледаше, докато слънцето надзърташе иззад билото на планината и започваше постепенно да се развиделява.
— Знам, че би трябвало да заподскачам от радост, но ми се струва, че просто не мога.
— Можеш да се гордееш с това. — Тя опря ръце на раменете му. — Аз се гордея с него. И с теб.
— Абра… — Коуди я погали леко по бузата. — Думи нямам.
— Иска ми се да мисля, че когато дойде време отново да се строи, аз ще участвам в това. — Тя наклони глава и се усмихна. — Не че не би трябвало да се направят някои промени.
Той се разсмя и я привлече към себе си. Бе имал нужда от това.
— Така си и знаех.
— Дребни промени — продължи Абра. — Разумни.
— Естествено.
— Ще ги обсъдим. — Захапа го за ухото. — Професионално.
— Непременно. Обаче аз няма да променя нищо.
— Коуди…
— Не съм ти казвал, че ти си една от най-добрите. — Сега бе неин ред да се изненада. — Доколкото може да бъде добър един инженер.
— Много благодаря. — Тя се отдръпна. — Вече се чувствам по-добре. А ти?
— Да, и аз се чувствам по-добре. — Той прокара пръст по бузата й. — Благодаря.
— Тогава да поогледаме. Нали за това сме дошли.
Ръка за ръка тръгнаха към основната сграда.
— Разследването ще бъде тежко — започна Коуди. Сега му бе по-лесно да говори за това. — Може да обърка плановете ти да започнеш собствен бизнес. Поне за известно време.
— Знам. Предполагам, че се опитвам да не мисля за това. Не още.
— Сега зад теб е Барлоу. И „Пауъл и Джонсън“.
Абра се усмихна и мина през вратата, която той отвори.
— Знам. Така и не те попитах какво каза Нейтън.
— Каза, че пристига с първия възможен самолет. — Коуди спря на прага и се огледа.