Стените бяха издигнати, измазани и шпакловани. Имаше преобърнати празни кофи, върху някои от тях подпрени дъски, за да се направят импровизирани пейки. Асансьорите, които бяха създавали толкова неприятности на Абра, бяха на партерния етаж. Скелетата за извитите стълби бяха на местата си, прозорците обезопасени. Нямаше бръмчене и вой на инструменти, само тишина, отекваща от изровения под до ярко оцветения купол.
Докато стояха там, Абра знаеше как се чувства той, дори какво мисли, защото самата тя изпитваше все по-силно чувство на гняв и безсилие.
— Боли, нали?
— Да. — Ала Коуди бе дошъл да го преодолее. Минута след минута ставаше все по-леко. — Ще мине, но трябва да ти кажа, че не искам да гледам как го разрушават.
— Аз също. — Абра направи няколко крачки и остави чантата си върху едно магаре за рязане на дърва. Наистина болеше. Може би щеше да им помогне, ако погледнеха отвъд непосредственото бъдеще към по-далечното. — Знаеш ли, винаги съм искала да дойда на такова място като клиент. — Обърна се с усмивка, защото знаеше, че и двамата имат нужда от нея. — Ще ти направя едно предложение, Джонсън. Когато е завършено и проклетите ти водопади потекат, ще те черпя една събота и неделя.
— Има един курорт, който проектирах в Тампа. Той вече е отворен.
Тя вдигна вежди:
— Има ли водопади?
— Лагуна, в средата на фоайето.
— Представям си. Тук е много тъмно, почти нищо не се вижда.
— В колата имам фенерче. — Коуди се залюля на пети. — Искам да погледна по-добре, да се уверя, че който и да е идвал тук, не си е пъхал носа не където трябва.
— Добре. — Абра се прозя широко. — Мога да спя утре.
— Веднага се връщам.
Той излезе и тя се обърна навътре. Бе загуба, ужасна загуба, мислеше си, ала не бе за нищо. Без този строеж можеше никога да не го срещне. Казват, че не ти липсва това, което никога не си имал, но когато помислеше за Коуди, бе сигурна, че това не е вярно. В живота й винаги щеше да има една празнина. Можеше и да не знае защо, ала щеше да я чувства.
Строителството ги бе събрало, то щеше отново да ги събере. Може би беше време да престане да седи пред чертожната си дъска и да планира личния си живот. С Коуди бе възможно просто да взема, просто да действа. С Коуди може би щеше да бъде възможно да признае чувствата си.
Страшничко, помисли Абра и с нервен смях закрачи. Трябваше доста да помисли върху това.
Той държеше на нея. Може би държеше достатъчно, за да е доволен, ако му кажеше, че ще се премести във Флорида. Можеха да продължат там така, както я бяха карали тук. Докато… Не можеше да стигне след това „докато“.
Нямаше значение. Когато стигнеше там, щеше да се оправи и с това. Единственото, в което бе сигурна, бе че нямаше да го остави да си отиде.
Сви рамене и погледна нагоре към купола. Светлината се процеждаше, бледа, но красиво оцветена от стъклото. Тя доволно се завъртя. Прекрасно бе как лъчите падаха върху пода, осветяваха ъглите. Почти си представяше ромона на водопада, дълбоките уютни столове, разположени в кръг около бистрото езерце.
Щяха да се върнат един ден, когато фоайето щеше да бъде пълно с хора и светлина. И тогава щяха да си спомнят как бе започнало всичко. Неговата представа и нейната.
Замечтано тръгна към тръбите, които вървяха покрай стените. Чудато, наистина, ала със сигурност не глупаво. Всъщност, би могла… Погледна надолу и мисълта й прекъсна.
Отначало се учуди как зидарите може да са били толкова небрежни, че да разсипят цяла мистрия хоросан. И после да не го изчистят, добави наум и клекна да го огледа. Лъч светлина падна върху него и Абра посегна да го пипне.
В момента, в който го стори, сърцето й се смръзна. Тя скочи на крака и се втурна навън, като викаше Коуди.
Той намери фенерчето в жабката на колата и по навик го провери. Вероятно нямаше смисъл да оглежда. Вероятно нямаше смисъл и да му се иска да остърже тук-там хоросана и да види лично.
Какво значение имаше, ако в този момент строежът е бил нападнат от вандали? Щеше да е достатъчно трудно и бавно да се сменят кабелите, но ако бетонът и стоманата не отговаряха на стандарта, всичко това трябваше да се събори и да се започне отначало.
Гневът отново се надигна в него и Коуди едва не хвърли фенерчето обратно в колата. Бе стигнал чак дотук, напомни си. И Абра с него. Щяха да видят и след това да си отидат. Вдругиден всичко, което някога е било негово, вече нямаше да е в неговите ръце.
Когато тръгна, мислите му се движеха в същата посока като на Абра. Без строежа — каквото и да бе сторил Тим, за да го саботира — никога нямаше да я срещне. Каквото и да се случеше тук, в момента, в който кашата стигнеше до съответните власти, той щеше да й каже точно какво иска. От какво има нужда.