По дяволите, реши Коуди и забърза крачка. Щеше да й го каже сега, още сега, на мястото, където започна всичко. Може би щеше да е подходящо да я помоли да се омъжи за него вътре в полузавършената сграда, която ги бе събрала. При тази мисъл се засмя. Какво би било по-подходящо?
Когато чу първия й вик, вдигна рязко глава. Сърцето му спря, ала когато тя отново извика, той вече тичаше. Когато взривът избухна, бе достатъчно близо, така че вълната горещ въздух го удари като юмрук и го хвърли сред дъжд от стъкло, камъни и разкъсан метал.
Падането го замая — за пет, за десет секунди. После скочи и отново хукна. Не усещаше раната на главата си, където нещо остро и наръбено бе прелетяло достатъчно близо, за да разкъса кожата. Не осъзнаваше, че падането и тези няколко секунди безпаметство бяха спасили живота му.
Всичко, което виждаше, бяха алчните пламъци, изригващи от прозорците, които експлозията бе избила. Докато стигна до мястото, където някога имаше врата, се разнесоха и други експлозии, една след друга, и утрото закънтя като бойно поле.
Коуди крещеше името й, толкова обезумял от страх, че не чуваше собствения си глас, не усещаше сърцето си, което щеше да изхвръкне от паника. Още нещо избухна и едно огромно парче прелетя само на сантиметри от него. Горещата вълна отново го отхвърли и опърли кожата му. Като кашляше и се давеше, той падна на колене и запълзя навътре.
Там имаше не само огън. През дебелата завеса на дима се виждаше къде се бяха напукали стените, къде бяха паднали огромни парчета от покрива. Докато си проправяше път, чуваше ужасяващия звук на разкъсваща се стомана.
Невиждащо разбута камънаците и си раздра ръката диагонално от едната до другата страна на дланта. Кръвта плисна в очите му, вече мокри от парещия дим и от страх.
После видя ръката й, само ръката й, почти затрупана под купчина камъни. Със сила, породена от отчаянието, започва да ги разчиства, докато огънят бушуваше около него, ревеше, бълваше и поглъщаше всичко. Отново и отново викаше името й. Вече не знаеше къде се намира, знаеше само, че трябва да стигне до нея.
Абра бе в кръв. През водовъртежа в съзнанието си дори не можа да оформи молитва да е жива. Когато я вдигна на ръце, тялото й му се стори безтегловно. За момент, само за момент дотолкова изгуби самообладание, че седна и я залюля. Бавно, разяждан от ужас, започна да я тегли навън.
Зад тях бе ад от непоносима горещина и неописуема стихия. Бе въпрос на минути, може би само на секунди, преди това, което още се крепеше, да се стовари и да ги погребе и двамата. Затова Коуди се молеше, отчаяно и несвързано, докато ризата му започна да дими.
Бе на десет крачки от сградата, когато осъзна, че вече бяха навън. Земята около тях бе покрита със стомана, стъкло и още тлеещи дърва. Всяко вдишване изгаряше дробовете му, но той с мъка се изправи на крака, понесъл Абра, и успя да направи още пет крачки, преди да падне заедно с нея.
Смътно, като през дълъг тесен тунел, чу първите сирени.
Имаше толкова много кръв. Косите й бяха сплъстени от кръв, а единият ръкав на ризата й бе просмукан. Продължаваше да я вика, докато изтриваше от лицето й саждите и кръвта.
Когато посегна да напипа пулса на гърлото й, ръката му трепереше. Така и не чу последните разрушителни гърмежи. Ала усети слабото прекъсващо биене на сърцето й.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
— Трябва да се погрижа за вас, господин Джонсън.
— Това може да почака. — Паниката се бе превърнала в разяждащ смъртен страх. — Кажете ми за Абра. Къде я отнесохте?
— Госпожица Уилсън е в най-добри ръце. — Лекарят бе млад, с очила с телени рамки и рошава тъмна коса. От една седмица бе нощна смяна в бързата помощ и копнееше за осемчасов сън. — Ако изгубите още кръв, ще загубите съзнание и ще ни спестите много неприятности.
Коуди го вдигна за реверите на сакото и го блъсна в стената.
— Кажете ми къде е.
— Господин Джонсън?
Той чу гласа зад себе си и не му обърна внимание, защото гледаше лекаря право в очите.
— Кажете ми къде е или ще ви пусна кръв.
Лекарят помисли дали да не извика охраната, после се отказа.
— Подготвят я за операция. Не знам подробности за състоянието й, но доктор Бост води хирургическия екип, а той е най-добрият.
Коуди бавно го пусна на пода, ала продължи да стиска реверите му.
— Искам да я видя.
— Можете отново да ме блъснете в стената — заяви младият лекар, макар искрено да се надяваше да не се стигне дотам, — но няма да можете да я видите. Трябва да й се направи операция. И двамата имате късмет, че сте живи. Ние само се опитваме да направим така, че това да не се промени.