— Би трябвало да си починете, господин Джонсън. — Асаро кимна на лекаря. — Ще поддържам връзка.
— След един-два дни ще ви проверим, господин Джонсън. — Лекарят превърза последното изгаряне и взе една лампа да светне в очите на Коуди. — Ще кажа на сестрата да ви даде нещо за болката.
— Не. Не искам да лягам. Трябва да разбера на кой етаж е Абра.
— Легнете, а аз ще проверя за госпожица Уилсън. — Погледът в очите на Коуди накара лекаря да вдигне ръце. — Както искате. Може и да не сте забелязали, но наоколо има хора, които се нуждаят от моето време и внимание. Чакалнята на петия етаж. Направете си една услуга — добави той, когато Коуди тромаво стана от кушетката. — Минете през аптеката. — Надраска една рецепта и му я подаде. — На нея няма да й помогне това, че вас ви боли.
— Благодаря. — Коуди пъхна рецептата в джоба си. — Наистина ви благодаря.
— Бих казал пак заповядайте, ала щеше да е лъжа.
Той не изпълни рецептата, не защото болката не беше безмилостна, а защото се страхуваше, че каквото и да вземе, може да го събори.
Чакалнята му бе позната. Само преди няколко дни бе прекарал тук часове наред с Абра, докато оперираха Дейвид Мендес. Сега оперираха Абра. Спомняше си я колко бе загрижена, колко мила. Сега нямаше никой друг освен него.
Коуди напълни една пластмасова чашка с кафе, опари с него вече червеното си гърло и закрачи. Ако можеше да рискува да я остави сама за малко, то щеше да отиде да намери Торнуей, да го измъкне от хубавата му бяла къща и да направи лицето му на пихтия на онази добре поддържана ливада.
Заради пари, помисли той и пресуши остатъка от врялото кафе. Абра лежеше на операционната маса и се бореше за живота си заради пари. Смачка чашата в дланта си и я запрати към стената. Изруга от болката, която раздра рамото му.
Тя го бе викала. Коуди прокара ръце през лицето си, докато споменът за този звук го разкъсваше не по-малко безмилостно от стъклото. Беше го бе викала, но той не бе достатъчно бърз.
Защо я остави сама там? Защо не изпрати нея до колата? Защо просто не я отведе у дома? Защо? Имаше десетки защо, ала никое от тях не променяше факта, че Абра бе ранена, а той…
— Коуди? — В чакалнята се втурна Джеси, разрошена и пребледняла. — Боже мили, Коуди, какво се е случило? Какво е станало с Абра? — Тя стискаше ръцете му, без да забелязва превръзките. — Казаха, че на строежа имало инцидент. Но сега е неделя сутрин, защо е била там в неделя сутринта?
— Джеси! — Барлоу забързано влезе, хвана я за ръката и я заведе до един стол. — Виждаш, че момчето е ранено.
Устните на Джеси трепереха и тя трябваше да ги прехапе, за да се овладее. Сега видя превръзките и изгарянията, видя изражението му, което по-ясно от думите говореше за болката и страха.
— Господи, Коуди, какво се е случило? Казаха, че Абра е в операционната.
— Ти също седни. — Барлоу, поел командването, настани и Коуди на един стол. — Почини си, а аз ще донеса кафе за всички.
— Не знам как е тя. Не ми дават да я видя. — Щеше да се срине, осъзна той, ако не намереше нещо, за което да се вкопчи. Реакцията от шока идваше едва сега, ала го удари като железен юмрук. — Жива е. — Бе почти молитва. — Когато я измъкнах, беше жива.
— Измъкнал си я? — Джеси стисна с две ръце чашата, която Барлоу й подаде. Въпреки това кафето се разплискваше. — Откъде си я измъкнал?
— Аз бях навън, връщах се. Абра беше в сградата, когато избухна.
— Избухна! — Кафето падна от ръцете на Джеси.
— Пожарът се разрази толкова бързо. — Виждаше го, усещаше го. Седеше на стола, но в съзнанието си бе още в сградата, ослепен от дима, и я търсеше. — Влязох, но не можех да я намеря. Всичко се срутваше. Трябва да е имало повече от един експлозив. Беше затрупана под камъните, ала когато я измъкнах, беше жива.
Барлоу сложи ръка на рамото на Джеси да я успокои и да я накара да мълчи.
— По-бавно, Коуди. Започни отначало.
Сега всичко бе като сън. Заради болката, заради страха. Той започна с обаждането на Кармен Мендес и продължи до момента, в който откараха Абра от него, в безсъзнание.
— Трябваше да го притисна — обвиняваше се Коуди. — Трябваше да взема телефона и веднага да се обадя на властите. Обаче той беше пиян и жалък, а ние искахме да му дадем шанс да спаси нещо. Ако не бях поискал да отида там, да погледна, да… не знам, да успокоя гордостта си може би, тя сега нямаше да е ранена.
— Ти си влязъл в огъня заради нея. — Джеси притисна длани към лицето си. — Рискувал си живота си, за да я спасиш.
— Аз нямам живот без нея.
Времето за сълзи трябваше да почака. Тя стана да хване ръката му.
— Знаеш ли, повечето от нас никога не намират някой, който да ги обича толкова много. Абра винаги е имала нужда от това, а аз никога не съм й била достатъчна. Ти няма да я загубиш.