Хвана ръката й, беше толкова студена. Ала усети пърхащия в китката й пулс, повтарян от мониторите до леглото й.
Тук нямаше уединение. Това не би й харесало, помисли той. Само една стъклена стена я отделяше от безшумното движение на сестри и техници. Бяха й сложили нощница, нещо бяло с избелели сини цветя. Не можеше да понесе мисълта, че десетки други я бяха носили преди нея.
Бе толкова бледа.
Съзнанието му продължаваше да се връща към това, макар да се опитваше да се съсредоточи върху други, незначителни неща. Избелялата нощница, пиукането на мониторите, скърцането на гумени подметки върху плочките зад стъклото.
Къде бе тя, чудеше се Коуди, докато седеше и държеше ръката й през страничните пречки на леглото. Не искаше да се отдалечава толкова. Не знаеше какво да каже, за да я доведе по-близо.
— Няма да ми позволят да остана тук, Червенокоске, но ще се навъртам в чакалнята, докато се събудиш. Гледай да е по-скоро. — Разсеяно разтърка гърдите си, в които сякаш бе заседнал камък. — Добре се справи. Искат да направят още няколко изследвания, ала те няма да са кой знае колко. Имаш гадна цицина на главата, това е всичко. — Моля те, Господи, нека това да е всичко! Отново замълча, докато броеше монотонното писукане на мониторите. — Мислех си, че можем да направим това пътуване на изток, като излезеш оттук. Ти можеш да се печеш на слънце и да ми натякваш за точките на напрежение. — Пръстите му неволно се стегнаха около нейните. — За Бога, Абра, не ме изоставяй.
Стори му се — а може би просто така му се искаше — че нейните пръсти само за миг стиснаха ръката му.
— Трябва малко да си починеш, Коуди.
Коуди вече от двадесет минути се взираше в един и същ параграф във вестника. Сега вдигна очи и видя Нейтън.
— Какво правиш пак тук?
— Раздавам ти заповеди. — Нейтън седна на кушетката до него. — Оставих Джак в хотела. Ако не мога да се върна и да й кажа, че съм те убедил да си починеш, тя ще настоява да дойде лично.
— По-добре съм, отколкото изглеждам.
— Сигурно, след като си още в съзнание.
— Бъди приятел, Нейтън. — Коуди си позволи за миг да се отпусне и да затвори очи. — Не ме натискай.
Нейтън се поколеба. Не обичаше да се бърка в живота на другите. Имаше време, когато не искаше изобщо да се занимава с тях. Преди Джаки.
— Помня как веднъж, когато бях объркан и ядосан, ти говорех почти същите неща. Ти не ме послуша.
— Тогава ти се инатеше и не искаше да признаеш чувствата си — възрази Коуди. — Аз знам какви са ми чувствата.
— Ела да те почерпя нещо за хапване.
— Не искам да изпусна Бост.
— Не те ли интересува какво става с Торнуей?
Коуди отвори очи.
— Да?
— Направил е пълни самопризнания. — Нейтън изчака, докато Коуди си запали цигара. Пепелникът вече бе пълен с фасове. — Признал е за подмяната на материалите, за плащането, за подкупите. Твърди, че след като вие с Абра сте били при него, е бил пиян и в паника. Обадил се по телефона да уреди палежа с някаква луда идея, че ако строежът е разрушен, никой няма да успее да докаже нищо срещу него.
— Не си ли е помислил, че ще има разследване? — Коуди бързо издуха облак дим. — Да не би да е мислил, че ние просто ще си замълчим?
— Очевидно изобщо не е мислил.
— Сигурно. — Прекалено изтощен дори да се ядоса, Коуди погледна към другия ъгъл на стаята, където Джеси дремеше на рамото на Барлоу. — И понеже не е мислил, Абра едва не загина. Дори и сега би могла да… — Не можеше да го изрече. Не можеше дори да го помисли.
— Много години ще плаща за това.
— Няма значение колко — изръмжа Коуди. — Колкото и да са, няма да е достатъчно.
— Още ли сте буден, господин Джонсън? — В чакалнята влезе младият лекар. Имаше вид, сякаш е спал в сандък. — Аз съм доктор Мичъл — обясни той на Нейтън. — Аз закърпих вашия приятел преди… — Погледна към часовника си. — Около осем часа. — Обърна се отново към Коуди. — Още никой ли не ви е оковал към леглото?
— Не.
Мичъл седна и протегна крака.
— Изкарах двойна смяна, но не се чувствам толкова зле, колкото вие изглеждате.
— Благодаря.
— Това беше безплатно медицинско заключение. В лабораторията попаднах на доктор Бост. — Той погледна с копнеж към цигарата на Коуди, напомни си, че е лекар, и сподави желанието да си поиска една. — Току-що приключваше с резултатите от изследванията на госпожица Уилсън. — Коуди не каза нищо, не можеше да каже нищо. Много бавно се наведе напред и смачка цигарата. — Изглеждат добри, господин Джонсън.
Устата му бе пресъхнала, толкова пресъхнала, че не можеше дори да преглътне.