Выбрать главу

— Искате да кажете, че е добре?

— Вече не я броим в критично състояние. Скенерът и рентгенът не показват мозъчна травма. Изкарала е едно голямо сътресение, за да обясня нещата с непрофесионални термини. Бост след няколко минути би трябвало да дойде да ви даде подробностите, ала реших, че малко добри новини ще ви се отразят добре. Тя за малко дойде в съзнание — продължи той, когато Коуди не каза нищо. — Каза си името и адреса, спомни си кой е президент и пита за вас.

— Къде е?

— Още не можете да я видите. Сега е упоена.

— Това е майка й. — Коуди разтърка лицето си. — Майка й седи ей там. Ще й кажете ли? Аз трябва да се поразходя.

— Имам за вас легло, на което е написано името ви — съобщи Мичъл и се изправи заедно с Коуди. — Най-добрият начин да сте близо до вашата дама е да се настаните в нашия малък хотел. Мога да ви препоръчам пилешката изненада.

— Ще имам предвид. — Коуди се насочи към вратата и излезе.

Абра искаше да отвори очи. Чуваше разни неща, но звуците изтичаха като вода през съзнанието й. Нямаше болка. Имаше чувството, че се носи, като дух и като тяло, на сантиметри над земята.

Спомняше си. Ако се насилеше да се съсредоточи, си спомняше. Червено-златни слънчеви лъчи, пронизващи купола, и чувство за задоволство, за цел. После идваше страхът.

Беше ли го викала? Мислеше, че да, ала това бе преди ужасния шум, който започна да гърми около нея. Имаше още един спомен, но той бе неясен и като сън. Бе полетяла… Нещо като гореща невидима ръка я бе грабнало и я бе запратило във въздуха. После нямаше нищо.

Къде бе той?

Струваше й се, бе почти сигурна, че е бил с нея. Беше ли говорила с него, или това също бе сън? Струваше й се, че бе отворила очи и го бе видяла да седи до нея. На главата му имаше превръзка, а лицето му бе изпито и бледо. Не бяха ли говорили? Лекарствата замъгляваха съзнанието й. Тя се опитваше да си спомни и се чувстваше объркана.

Джеси. Майка й също бе идвала и плачеше.

После непознати лица. Те се взираха в нея, светеха в очите й и й задаваха глупави въпроси. Дали си знаеше името? Разбира се, че си знаеше името. Тя бе Абра Уилсън и искаше да знае какво се бе случило с нея.

Може би бе умряла.

Бе загубила представа за времето, ала Коуди също. Бе прекарал до нея всяка минута, която му разрешаваха, и още за колкото можеше да се пребори. Бавно бяха минали два дни. Тя идваше в съзнание и отново се унасяше, но лекарствата я държаха замаяна и често неадекватна. На третия ден я видя, че се мъчи да се фокусира.

— Не мога да стоя будна. — За пръв път чу в гласа й раздразнение и това го ободри. Досега бе приемала безропотно всичко. — Какво ми дават?

— Нещо, което да ти помогне да си починеш.

— Не искам повече. — Обърна глава да го види. — Кажи им да не ми дават повече.

— Трябва да си почиваш.

— Трябва да мисля. — Раздразнено се опита да се размърда. Видя гипса на ръката си и се помъчи да си спомни. Кракът й също бе в гипс. Отначало бе объркана, чудеше се дали не бе попаднала в автомобилна катастрофа. Ала сега си спомняше по-лесно.

— Сградите. Няма ги.

— Те не са важни. — Коуди притисна устни към пръстите й. — Уплаши ме, Червенокоске.

— Знам. — Сега вече започваше да чувства. Когато беше будна достатъчно дълго, започваше да чувства. Болката я успокои. — Ти си ранен.

— Две-три драскотини. Теб те боли. — Той веднага скочи. — Ще повикам сестрата.

— Не искам повече лекарства.

Коуди търпеливо се наведе и я целуна точно под раната на бузата.

— Бебчо, не мога да понасям да гледам как те боли.

— Целуни ме пак. — Тя вдигна ръка към лицето му. — Като ме целуваш, ми става по-добре.

— Извинете ме. — В стаята делово влезе сестрата. — Време е докторът да ви прегледа, госпожице Уилсън. — Хвърли един поглед на Коуди. През последните дни я бе изкарал от търпение. — Ще трябва да почакате отвън.

— Да, госпожо.

— Няма да пия повече лекарства — чу Абра да казва. — И ако носите някакви игли, по-добре да ги изгубите.

За пръв път от дни насам Коуди се засмя. Тя се оправяше.

След още една седмица Абра нямаше търпение да излезе. Нощната сестра я хвана как се опитва да куцука по коридора. Коуди не обърна внимание на молбите й да й помогне да се промъкне в асансьора. Лекарят отхвърли категорично компромисното й предложение да продължи лечението си в домашна обстановка.

Чувстваше се като в капан. Цялата й ръка бе гипсирана, кракът й до коляното. Бе минала през етапи на гняв и самосъжаление. Сега бе просто отегчена. Ужасно отегчена.

Когато се събуди от дрямка, в която бе потънала като самозащита, видя в стаята си една жена. Бе дребничка, очевидно бременна и с буйна червена коса. Жената се въртеше около цветята и саксиите.