Борис Виан
Водопроводчикът
I
Не звънеше Жасмен, защото тя пазаруваше в едно съмнително магазинче заедно с любовника си. Не беше и чичо ми, защото той умря преди две години. Кучето дърпаше шнура два пъти, а аз имах ключ. Значи трябва да намерим друг отговор. Звънът беше характерен: тежък… тромав, може би… не, плътен или по-скоро… едно бавно и скъпо иззвъняване.
Следователно — водопроводчикът. Той влезе, нарамил изтърбушена чанта от кожа на безжизнено тревопасно, натъпкана с дрънчащи железа.
— Банята е натам — каза ми той с типичен жест на Стрелец.
Не ми задаваше въпрос. С една дума уведомяваше ме къде в този апартамент се намира банята, чието разположение и без неговата забележка аз още дълго бих могъл да отлагам да определя със завидната точност, която се съдържаше в краткото му изречение.
В този час на деня, понеже Жасмен я нямаше и понеже чичо ми беше умрял наскоро, а кучето звънеше два пъти (най-често) и вкъщи бяха само единайсетте ми племенника и племеннички, които си играеха в кухнята с бутилка газ, не се чуваше никакъв шум.
Тъй като след дълго обикаляне, теглен от своя порив, той се озова в хола, аз го вкарах в правия път и следователно го заведох в банята. Щях да вляза с него, само че той ме отстрани, не грубо, но с онази решителност, присъща единствено на специалистите.
— Нямам нужда от вас — каза ми той, — а и може да си изцапате хубавия нов костюм.
Наблегна на нов.
Нищо не казах, защото отгоре на всичко той се хилеше ехидно, така че започнах да поря висящия етикет.
Още една небрежност на Жасмен. Но в края на краищата не може да очаквате от жена, която не ви познава, която никога не е чувала името ви, която дори не знае, че съществувате, а самата тя съществува може би само отчасти и дори изобщо не съществува, да ви прислужва като английска гувернантка — Алис Маршъл, родена в Бриджпорт, графство Уилшайър1, — а аз нахоках Алис за нейната хроническа разсеяност. Тя ми възрази, че човек не може едновременно да се въздържа да гледа племенниците и да сваля етикети и аз трябваше да сведа глава, защото в този момент минавах през вратата, която водеше от преддверието към столовата, явно толкова ниска, че на няколко пъти обръщах внимание на глухия архитект, нает от собственика на сградата.
Щом възстанових безупречния си вид, се отправих на пръсти, за да не привлека вниманието, към стаята на Жасменината майка, на която бях отредил една от най-хубавите в апартамента, от тези, дето гледат към улицата и се обръщат на другата страна, когато никой не ги забелязва, с едничката цел да запазят равновесието си.
Време е, изглежда, да ви опиша портрета на Жасмен, но на тъмно (прозорците никога не се отварят, защото Жасмен не съществува и следователно не може да има майка, това е безспорно, както ще се убедите от продължението на тази история), и така, на тъмно описанието няма да е точно.
Прекосих стаята на Жасменината майка и предпазливо отворих вратата, която води към билярдната, разделена с една стена от банята. Предвид идването на водопроводчика, доста отдавна бях пробил в тази стена квадратен отвор, а това значи, че от тази гледна точка можех на воля да наблюдавам действията на човека, докато той се суетеше около тръбите. Като вдигна глава, ме видя и ми направи знак да отида при него.
Втурнах се обратно по маршрута, който току-що бях преминал. Пътьом забелязах, че племенниците ми още се въртят около бутилката с газ и изпитах (но бегло, защото водопроводчикът ме чакаше, а съвсем не желаех да вземе закъснението ми за надменност, на която често отдават сериозния ми вид) дълбоко и безразсъдно презрение към тези несъвършени уреди — газовите печки. Бързо стигнах до офиса, отворих вратата, водеща към антре с четири врати, едната от които щеше да води към билярдната зала, ако не беше зазидана, другата, също зазидана — към стаята на Жасменината майка, а четвъртата — към банята. Затворих третата и най-сетне влязох.
Седнал на ръба на ваната, водопроводчикът меланхолично съзерцаваше дебелите дъски, които в минало несвършено време закриваха тръбите, защото той току-що ги бе изкъртил с длетото.
— Никога не съм виждал — увери ме той — подобна инсталация.
— Стара е — казах аз.
— Вижда се — отвърна той.
— Затова го казвам — казах аз.
Защото не бих могъл да определя годините на една инсталация, след като никой не може да ги установи.
— Някои ти говорят — отбеляза той — и докъде стигат така?… Но тази не е поставена от човек от бранша.
— Вашата организация ги инсталира — казах аз. — Съвсем точно си спомням.
— По това време не съм работил там — отвърна той. — Иначе да съм напуснал досега.
1
Алиса на Луис Карол е любимата героиня на Виан, Бриджпорт — град в САЩ, Уилшайър — по асоциация с графство Уилтшайър в Англия. — Б.пр.