Един от биотектите в „Тайян30 Интернешънъл“ беше споделил този факт с Луси. Използва го като илюстрация за способността на Китай да вижда ясно света и да планира предварително. Та нали благодарение на нея Китай беше на гребена на вълната в сравнение с Америка с пречупения гръбнак, където беше пратен той.
Когато едно животно говори, от теб се очаква да се вслушаш в него.
Съни се гушеше под леглото с настръхнала козина и трепкаща кожа и скимтеше протяжно, тихичко и нещастно.
— Излизай, момче!
Той отказа да помръдне.
— Хайде. Бурята е навън. Не е тук.
Никакъв резултат.
Люси седна с кръстосани крака на плочките, с лице към Съни. Плочките поне бяха прохладни.
Защо просто не се преместеше да спи на пода? Защо изобщо се мъчеше да се занимава с леглото или чаршафи през лятото? Че и през пролетта и есента, ако става въпрос.
Люси се просна по корем на пръстените плочки и силно притисна към тях голата си кожа. Пресегна се под леглото към Съни. Зарови пръсти в козината му и замърмори:
— Всичко е наред. Шшт. Шшт! Наред е. Добре сме.
Постара се и тя да се отпусне, но собственото ѝ нервно потреперване отказваше да спре да шава под кожата ѝ. Неприятно гъделичкане.
Нищо чудно, че Съни се криеше под леглото.
Без значение колко пъти Луси се опитваше да се самоубеди, че кучето е лудо, собственият ѝ гущерски мозък вярваше, че то ѝ отправя предупреждение.
Навън имаше нещо — то беше тъмно и гладно и тя не можеше да се отърси от чувството, че тази твар съсредоточава вниманието си върху нея: върху тях двамата със Съни и техния малък остров на безопасността, претъпканото тухлено убежище, което тя наричаше дом.
Луси се изправи и провери резетата на вратата в „прашната“ стая.
„Параноясваш.“
Съни пак взе да скимти.
— Млъкни, момчето ми.
Тревожеше я дори собственият ѝ глас.
Обиколи още веднъж къщата, като проверяваше по ред прозорците, за да се увери, че са запечатани. Стресна се от собственото си отражение в кухненското прозорче.
„Не го ли затворих?“
Дръпна гватемалската черга от стъклото, като почти очакваше в мрака отвъд да изникне нечие лице. Беше суеверно и абсурдно да смята, че наистина е възможно някой да е излязъл насред бурята да я следи, но въпреки това отиде и си обу джинси, защото облечена се чувстваше по-добре. Поне психологически се смяташе за защитена, макар да се отказваше от съня за тази нощ. Нямаше начин да успее да заспи повторно. Не и с тази предизвикана от бурята тревожност, която прокарваше пръсти между плешките ѝ.
„Най-добре да поработя.“
Луси отвори компютъра си и сканира отпечатъците на пръстите си върху тракпада. Вкара паролата си, докато вятърът продължаваше да се нахвърля върху къщата. Домашните батерии бяха паднали повече, отколкото ѝ се нравеше. Имаха двадесетгодишна гаранция, но Шарлийн все ѝ разправяше, че тя е за замазване на очите. Луси се надяваше бурята да отмине до сутринта, за да може да разтвори соларните панели и да вдигне отново заряда.
Съни пак заскимтя.
Луси не му обърна внимание и се логна в постоянните си тракери.
Беше публикувала нова статия с оригиналните снимки на Тимо, същински произведения на изкуството. Ако трябваше да бъде честна, всъщност снимките продаваха статията — пикап, пълен с багаж и потънал до каплите в прахоляк, опитващ да се измъкне от Финикс и провалящ се по всички параграфи. Най-новата вълна в колапсната фотография. Статията подскачаше насам-натам в нета, обрастваше със споделяния и събираше разглеждания и отзиви, но Луси се изненада, че не е привлякла вниманието, на което се надяваше.
Проучи фийда в търсене на причините нейният дял разглеждания да ѝ се изплъзне. Нещо се случваше при река Колорадо — пожар или бомбен взрив…
#CarverCity, #CoRiver, #BlackHelicopters…
Големите новинарски организации вече бяха захапали кокала. Луси си дръпна видео и получи воден мениджър, бълващ закани към Лас Вегас. Би го сметнала за откачалка, само че зад него имаше руини и гореше пожар, придаващ достоверност на идеята, че Лас Вегас наистина е влязъл с водосрезовете си напред и набързо е клъцнал туй-онуй.
Оплешивяващият тип дърдореше как бил отвлечен от невадската гвардия и след това захвърлен в пустинята да се мъкне пеша към руините на собствената си пречиствателна станция.
— Кейтрин Кейс го направи! Тя напълно пренебрегна факта, че обжалваме! Имаме си права!
— Ще я съдите ли?
— Дяволски сте прав, че ще я съдим! Този път стигна твърде далеч.
И други сайтове почваха да осветяват историята. Местните станции и важните клечки в Аризона биеха тъпана на регионалния гняв и докато разпалваха местна омраза, генерираха хитове и рекламни кликове от снимките на бойното поле. Щяха да се посипят и още кликове, щом коментарите се раздуят и читателите пуснат историята в социалните си мрежи.
Луси маркира случката за собствените си тракери, но предвид бурята и разстоянието вече беше пропуснала възможността да набере точки или да стори друго, освен да краде хитове от останалите журнота.
Пъхна случката в своите фийдове просто за да увери читателите си, че е наясно с евисцерацията на Карвър Сити, и превключи към основните си източници — на лов за клюки в бурното море на социалните медии — за истории, които би могла да докопа първа и да обяви за свои.
Дузина нови коментари с хаштаг #PhoenixDowntheTubes: