А какво щеше да стане, ако няма горна граница за бурите?
Метеоролозите до един приказваха така, сякаш е възможно да съществуват рекорди — и техните подобрители — и като че ли съществува някаква връзка, която са способни да извлекат. Климатичните сайтове използваха термина суша, но той намекваше, че сушата може да свърши; че е временно събитие, а не постоянното положение на нещата.
Но може би предстоеше една продължителна буря — постоянен вихър от прахоляк, дим от горски пожари и суша, а единственият подобрен рекорд щеше да бъде за продължителността по дни, в които човек изобщо може да види слънцето…
Включи се новинарска тревога, която засия на екрана на Люси. Скенерът ѝ също оживя с припукващи полицейски честоти. Нещо в тях ѝ се стори странно. Имаше го и на социалните ѝ фийдове.
Ченгета плъзнаха по @Хилтън6. Сигур има жертви.
#PhoenixDowntheTubes
Появяваха се и нови подробности.
Не ставаше дума за някоя проститутка или работничка от фотоволтаичния завод, изнасилена и захвърлена в пресъхнал плувен басейн. Беше важна клечка. Някой, когото дори полицията на Финикс не можеше да загърби.
Значим човек.
С въздишка Луси прати последен, изпълнен със завист поглед към Съни, все още заровен под леглото, и изключи компютъра си. Може и да не беше в състояние да стигне до Карвър Сити, но този случай беше твърде близо, за да му обърне гръб — въпреки бурята.
В „прашната“ стая си закопча антипраховата филтърна маска и пясъчните очила — модел „Дезърт Адвенчър Про II“, специален подарък от сестра ѝ Анна миналата година. Пое си за последно чист въздух, след което се измъкна навън в бурята с фотоапарата, грижливо увит в найлон.
Докато тичаше на сляпо към паркирания си пикап, пясъкът ѝ одра кожата до кръв. Помъчи се с бравата на вратата, присвила очи зад лупите на очилата, но накрая успя да я отвори. Тресна я зад гърба си и поседя свита, вслушана в туптенето на сърцето си, докато вятърът клатеше кабината.
Пясъкът стържеше по стъкло и метал.
Когато даде на контакт, в колата се завихри пясъчна омара — червен воал пред сиянието на лампичките на контролното табло. Луси запали двигателя, като се опитваше да си спомни кога за последно е сменяла филтрите на въздуховодите, и с надеждата, че няма да се задръсти и да загасне. Включи фаровете за буря и подкара, намирайки маршрута по пълните с дупки улици по-скоро по памет, отколкото благодарение на ниската видимост.
Беше почти невъзможно да се кара дори при условие, че големите фарове за бурно време грееха пред пикапа. Улицата отпред чезнеше в стена от кълбящ се прах. Луси подмина няколко други коли, спрени в очакване на края на бурята. Имаше и по-умни от нея хора.
Тя караше бавно, избираше по възможност второстепенните улици и се чудеше защо ли си дава труда, при условие че нямаше да направи хубави снимки в буря като тази — но все пак се чувстваше длъжна да продължава, въпреки че вятърът заплашваше да изтика форда ѝ от пътя. Тътреше се по шестлентовите булеварди на Финикс, по празни оптимистични кръстовища на автомобилната култура, сега толкова прашасала, че колите се движеха в колона по една между дюните, залепени за стоповете си, докато навигираха през останките на град, погълнат от пустинята.
Най-накрая зърна мътното примигване на предупредителните лампи на покрива на „Хилтън 6“ и още по-силните светлини на прожекторите на строящата се аркология „Тайян“ — полуживото чудовище, което се извисяваше над всичко друго в града.
В мъглата от вихрещ се прахоляк подпорите на „Тайян“ сияеха като призрачни кости на звяр.
Луси паркира пикапа до онова, което сметна за бордюр, и остави фаровете светнати, а аварийките — мигащи. Грабна челника си от жабката, след това се облегна на вратата и я отвори мъчително срещу напора на вятъра.
Докато напредваше в светлината на фаровете на колата, откри на пътя предупредително осветление. Последва линията примигващи магнезиеви лампи. Пред нея от мрака изникнаха човешки силуети. Мъже и жени в униформи размахваха усилено фенерчета с ярки лъчи. Полицейските коли примигваха с лампи в червено и синьо.
Луси се приближи, всяко вдишване и издишване отекваше силно в ушите ѝ, а маската върху лицето ѝ лепнеше от влагата в дробовете ѝ. Проправи си път покрай ченгета, които напразно се опитваха да овладеят местопрестъпление, което вятърът отнасяше.
По булеварда се смесваха кървави реки и прахоляк — минипустиня на убийство, засипвана от бурята, която я превръщаше в кал и я съсирваше.
Челният фенер на Луси освети чифт трупове. „Просто още няколко тела“, каза си тя, но след това лъчът докачи едно от лицата — почерняло от покрити с кръв натъртвания и почти засипано с пясък.