— Колко време мина?
— Откога?
— От обаждането ми!
— Може би пет минутки?
— Хайде, да вървим — той сграбчи Луси и я помъкна през стаята. — Тук е добре.
— В килера? Да не си се надрусал?
За миг ѝ се стори, че Анхела се опитва да я изчука, че някак си толкова е литнал след хапчетата, че наистина вярва да е във форма за секс, но той не я гледаше, докато я дърпаше да легне — взираше се в прозореца.
Присви се с накъсано дишане. Ясно се чуваше бълбукащото свирене в увредения му гръден кош от кръвта от огнестрелните рани, събрана дълбоко в дробовете му.
— Шшшт — каза Анхела на Луси, когато тя отново се опита да заговори. Прошепна ѝ. — Чуй само. Те идват. Идват за мен!
Каза го кажи-речи с благоговение.
— Не раз…
Беше по-тихо и от шепот. Бръмчене високо горе — усили се, после внезапно премина в писък.
Прозорецът се строши. През него блъвнаха стъклария и огън. Къщата се разтресе. Луси се сви под напора на вълната нажежен въздух. Притисна се плътно към Анхела с горящи на ретините пламъци. Кожата ѝ се цепеше.
— Какво…
Още една вълна горещина и втори разтърсил къщата удар. Шрапнели разкъсаха стените — ад от огън и разруха.
Насред огнената буря Луси успя да различи Анхела. Усмихваше се. Щастлив, доволен и възхитен, сякаш му бяха дали ценен подарък.
Луси понечи да се надигне, но той я дръпна на земята и заметна якето си върху нея.
Вкараха още един удар. Останките от взрива заваляха чак в килера.
— Обичат да се подсигуряват — прошепна Анхела, докато прегръщаше Луси.
Усмихваше се. В оранжевото сияние на ракетните удари изглеждаше изумително жив — като трескав фанатик, видял бога си да изразява своята воля.
Полека-лека слухът на Луси се възстанови. От небето не падаха повече ракети. Тя се пребори да се изправи и отиде до прозореца, а ботушите ѝ хрущяха по натрошените стъкла.
На две преки от тях към небето се виеше дебела струя дим, в която проблясваха пламъци.
— Твоите хора наистина не те харесват — промърмори тя.
— Аха — съгласи се Анхела. — И на мен започна да ми се струва така.
Глава 41
По здрач нападателите се върнаха да се уверят в успеха на удара си.
Анхела затвори очи и се приготви, вслушан в хрущенето на гумите на джипа по стъклата. Електрическият вой на двигателя заглъхна.
Вратите щракнаха и се треснаха. Гласовете на пътниците се разнасяха надлъж и нашир, докато шареха с фенерчета из останките на къщата.
Анхела се беше загнездил дълбоко в изгорелите руини и се надяваше, че Луси ще се окаже достатъчно силна за онова, което имаше нужда да получи от нея. Трудно беше да се предвиди как ще реагира даден човек, когато нещата се сговнеха. Познаваше „пустинни кучета“, които не бяха успели да преглътнат изтласкването на бежанци от границата, и беше виждал гвардейци от Невада да повръщат насред престрелка. Беше се натъквал на cholobis, дето пропускат преднамерено, вместо да отнемат живот.
А Луси все пак го беше пожалила.
По нестабилните камари тухли захрущяха стъпки. Фенерчета шареха по разбитите стъкла и почернелите керемиди.
— И какво точно търсим? — попита единият от новодошлите.
— Късчета и парчета.
— Пфу.
— Стига си се цупил!
Бяха двама. Анхела усети прилив на облекчение. С двама смяташе, че ще успее да се справи. Дори в настоящото си потрошено състояние.
— Искам да знам защо все на мен дават гадните задачи. Пак аз почистих у Ратан. Знаеш ли колко е трудно да изтъркаш мозък от мокета?
— Окървавен мокет не се чисти, идиот такъв. Късаш го и го сменяш.
— Ама чак сега ми го казваш!
— Ето затова не те повишавам.
Анхела изстена:
— Помощ! — и жалостиво проточи: — Пооооомоооощ…
— Проклет да съм!
Новодошлите го обградиха. В очите му блеснаха ярки светодиодни лъчи. Анхела примижа срещу сиянието им. Протягаше се към новодошлите. Бавно. Съвсееем бавно… Играеше го жертва. Парче месо, изгорено и почти мъртво.
— Много прилича на специалното ни приятелче от Вегас.
Анхела чудесно си представяше какво виждат онези двамата. Кошмарна жертва на пожар и ракета, полуизгоряла под пепелта и натрошените керемиди. Луси беше запалила косата му и я беше стопила на неравна маса. Той сам си натърка челото със стъкло и остави кръвта и пепелта да се споят на кора.
Двамата непознати приклекнаха край него и запрокарваха фенерчетата си по полупогребаното му тяло.
— Сигурен ли си, че е той?
— Малко по-преебан е, отколкото когато го видях за последно, но успях хубаво да го огледам в „Тайян“.