— Ти вече си наля три.
— Така ли?
— Христе. Та ти си на ръба. Имаш нужда от почивка.
— Трябва да намеря тези права. Просто си отваряй очите за човека с pupusas. Момичето каза, че приятелят ѝ бил продавач на pupusa.
— Не може просто да се наливаш със стимуланти на растежа и да си въобразяваш, че ще се излекуваш.
— Не мога да оставя това момиче да си иде и да мисля, че ще оцелея.
— Не ти ли се струва малко иронично, че някаква тексаска бежанка държи ключа към оцеляването ти?
Анхела изгледа мръсно Луси:
— Много ли ти е забавно?
— Може би мъничко…
В битието си на журналист неведнъж ѝ се беше случвало да драска по ръба на някоя статия и да се опитва да провери истината през покрити с пласт прахоляк прозорци, но бе успявала само да различи танца на сенките.
Можеше да прави догадки какви ги вършат всички силни играчи, но никога не бе знаела с точност. И в много случаи бе приключвала разследването си, без да се сдобие с никакво прозрение.
Човек като Джейми умира.
Политик си продава акциите в „Тайян“.
Рей Торес ѝ разправя да обърне гръб на репортажа за определен труп.
Често показваше събития, но рядко надничаше през спечената по прозореца кал към залегналите под тях мотивации. Винаги приемаше, че в една история има скрито нещо по-солидно и големите играчи просто са твърде задобрели в способността си да го прикриват от такива като нея.
Но сега двамата седяха пред „Тайян“ в усилващата се прашна буря и Луси си изграждаше съвсем различна картина за света.
„Те си нямат представа какво се случва. Това са хората, за които се предполага, че дърпат всички струни, а те импровизират, докато напредват по пътя.“
— Събуди ме, ако видиш човека с pupusas — Анхела затвори очи.
Pupusas. Съдбата на щати и селца, градове и ферми зависеше от това дали човекът с pupusas ще дойде на работа насред прашна буря.
Беше не по-малко странно и потрисащо от историята за овъгления квартал в Южен Финикс и множеството жертви в резултат от тръгнало накриво поръчково убийство.
Из възвишенията на „Саут Маунтийн Парк“ още тлееха пожари — догаряха стари сагуарии, които уж би трябвало да са незапалими. И всичко това — защото някаква бюрократка в Лас Вегас беше решила, че един от водосрезите ѝ играе двойна игра.
А ето го и самия Ангел. Полупобъркан от треската и вярата, че просто трябва да намери подходящия дар за Кралицата на Колорадо, та да я умилостиви.
Можеше да мине за комедия, ако животите на толкова много хора не висяха на косъм.
— Нали знаеш, че вероятно вече е изгоряла заедно с всичките хартии в нея?
Анхела отвори очи:
— Нали знаеш, че се опитвам да съм оптимист?
— Какво ще правиш с тези документи, когато ги вземеш?
— Ще ги дам на шефката си. Защо? — Лицето му беше зачервено и потно. Надзърна през калния въздух към групичката търговци, които опъваха количките си.
— Сериозно ли смяташ да ги дадеш на дамата, която ти пусна ракета на главата?
— Две ракети. Не беше нищо лично.
— Нали знаеш, че ако онези права са в теб, можеш да ги дадеш на Финикс?
— Че за чий да го правя?
Луси махна към съсипания град, обвит в нарастваща прашна омара.
— Малко помощ няма да им е излишна.
Анхела се изсмя и отново затвори очи.
— Финикс е мъртъв. Освен това Кейтрин Кейс ще ме преследва до края на света, ако не ѝ снеса тези права. Няма начин да поема куршума заради Финикс.
— Дори ако това ще спре всичките страдания?
— Да не съм Исус Христос? Нямам нужда да ставам мъченик. И определено не и за Финикс. Освен това всички страдат. Навсякъде. Просто така е устроен светът.
— Ами тези хора тук, а?
Но той вече спеше, сгърбен над последното пликче с хранителен разтвор. Насън на Луси ѝ изглеждаше стряскащо безвреден. Просто един уморен човек, който е минал през същата месомелачка като всички останали.
Тя си спомни какви съмнения изпитваше Шарлийн, когато се появиха с джипа на калитата и намерение да го продадат. Предупредиха я, че не ѝ правят особена услуга, понеже Анхела смяташе, че в превозното средство ще има проследяващи устройства и веднага, щом калитата осъществят контакт с шефовете си, ще тръгнат на лов за него.
Това изобщо не притесни Шарлийн, но тя все пак имаше въпроси.
— Сигурна ли си? — попита тя Луси. — Струва ли си наистина?