— Щом е бил толкова умен, трябвало е да прозре в какво се забърква. Можеше да е още жив.
— Това са различни видове ум.
— Да — жив ум и мъртъв ум.
— Казва човекът, избягвал ракети „Хелфайър“.
— Ама съм още жив.
— Джейми винаги се оплакваше, че не правим нищо, когато е очевидно какво трябва да се направи. Сега… — Луси се поспря. — Не съм сигурна дали вече знаем какво е редно. Щеше да е по-лесно да се подготвим, ако имахме някаква карта, която да ни подскаже къде ще ни удари катастрофата, само дето сме чакали толкова дълго, че вече не се побираме на картата. Човек не може да не се запита дали всъщност изобщо ще има оцелели.
— Хората ще оцелеят — увери я Анхела. — Винаги оцелява по някой.
— Не те смятах за оптимист.
— Не съм казал, че ще бъде лесничко спасение. Но някой… все някой ще се адаптира. Ще създадат някаква нова култура, която знае как да…
— Да бъде умна?
— Или как да произвежда чисторба за цялото тяло.
— Мисля, че на този модел му викат „Тайян“.
— Ето, видя ли — посочи ѝ Анхела. — Хората се адаптират и оцеляват.
Аркологията сияеше съблазнително в калния мрак на бурята. От този ъгъл Луси различаваше очертанията на атриумите и като че ли дори зеленината вътре. Пищен свят, където всички биха могли да влязат и да се скрият. Може би животът навън беше твърде суров, но вътре въпреки всичко беше добър.
С климатици и индустриални въздушни филтри, с 90-процентна преработка на водата животът можеше да си остане хубав дори в ада.
Може би това е името, което ще ни дадат археолозите. „Периодът на открито“. От времето, когато хората още живеели на повърхността.
Може би след хиляди години всички щяха да се крият под земята или в аркологии, където само оранжериите се показват на слънце и цялата им влага внимателно се събира и задържа. Може би след хиляди години човечеството щеше да се превърне във вид къртици, скрити безопасно под земята, за да оцелеят…
— Ето го нашия човек — посочи Анхела.
От другата страна на улицата някакъв старец куцаше към пастта на строящата се част от „Тайян“, буташе количка за pupusa и се бе привел срещу летящия прахоляк.
— Как, по дяволите, ще продава pupusas в тази буря?
Но Анхела вече бе закрил лице с ризата си и излизаше от пикапа, а след него се вмъкна порив горещ въздух.
Луси сграбчи собствената си маска и излезе навън, като я надяна бързешком, докато Анхела се мъкнеше през улицата. Догони го и пъхна ръка под мишницата му. За момент си помисли, че той ще ѝ се опъне, но след това се облегна на нея.
— Благодаря — изпъшка през ризата. Започна да кашля.
— Използвай маската ми — викна му тя.
Не позволи на Анхела да започне да спори — просто я смъкна от лицето си и я намести на неговото. Затегна здраво лентите.
„Ама че двойка сме — помисли си. — Аз — с очилата, той — с маската“.
Проправиха си път до мястото, където се бяха събрали продавачите, всички надянали собствените си филтри и очила и втренчени в нея и Анхела през кръглите като на чудовища лупи. Странни извънземни твари, които ги наблюдаваха с надеждата за оборот.
Луси помогна на Анхела да изкуца до мястото, където човекът с pupusas вадеше от количката си пърхащи найлони и пръти с вид, все едно са предвидени да опаковат в пашкул готварската му печка.
При приближаването им се обърна. Наведе се, когато Анхела се опита да крещи през маската. Поклати глава неразбиращо и вдигна собствената си маска, за да присвие очи срещу двамата.
— Какво каза?
— Търсим едно момиче! — извика Луси. — Чухме, че е отседнала при теб.
Мъжът ги изгледа подозрително:
— От кого сте го чули?
— Аз ѝ помогнах да излезе оттук — каза Анхела.
Когато мъжът видимо не го разбра, той вдигна маската си и изкрещя в ухото му:
— Помогнах ѝ да излезе от „Тайян“. Преди няколко седмици. Тя ми разказа за теб. Каза, че ѝ пазиш гърба.
— Така ли е казала, а? — мъжът видимо се натъжи. Извърна се встрани. — Помогнете ми да вдигна всичко това. После ще поговорим.
Тримата се пребориха с вятъра и колчетата на палатката — първо трябваше да ги вкарат в гнездата, после да увият гортексова подплата в клуповете. Накрая се оформи малко пространство, в което и тримата можеха да пъхнат глави и продавачът да стои над скарата си. Свалиха си маските и очилата.
— Момичето тук ли е? Трябва да говоря с него — каза Анхела.
— Защо?
— Тя има нещо ценно — обясни Луси. — Нещо извънредно ценно.
Мъжът се разсмя:
— Съмнявам се.
— Ще има награда — обяви Анхела. — Голяма.