— Как, по дяволите, ще намерим едно момиче в цялата тълпа? — попита Луси.
— Ако е успяла да премине града, знам къде ще се опита да пресече реката — каза Тууми.
— Това е голямо „ако“ — Луси отново натисна спирачката и се дръпна встрани, за да пропусне орляк коли, натоварени тежко с багаж.
Пред тях имаше бронетранспортьор на Националната гвардия, войници надзираваха бежанците и се грижеха бягството им да си остане порядъчно. Луси отново потегли напред, проправяше си път през хората и ги караше да отстъпят. Прахолякът се вихреше около колата на огромни, кълбящи се облаци.
Анхела потропваше с пръсти по коленете си и беше наясно, че с нищо не може да ускори напредъка срещу потока от човеци, които прииждаха срещу тях по пътя. Покрай колата изръмжа камион на Националната аризонска гвардия, пълен с хора, които се държаха за ръбовете на каросерията.
— Пистолетът подръка ли ти е? — попита Анхела.
— Няма да се стигне дотам — отвърна Луси.
Той реши, че няма намерение да спори по темата на какво са или не са готови хората, които губят всичко. Луси все още предпочиташе да мисли най-доброто за човечеството. Това беше хубаво. Идеалистите са приятни спътници. Не те изяждат жив.
— Няма начин Мария да е успяла да премине през всичко това — повтори Луси.
— Това момиче оцелява — отвърна Анхела. — Стигнала е от Тексас до Финикс, а онези пътища също бяха лоши. Даже по-лоши на места. В Ню Мексико гонят хора по целия път през щата. Бесят пери-веселяците на колците на оградите, за да прокарат идеята си.
— Тогава не е била сама — възрази Луси. — Семейството ѝ е пътувало с нея.
— Ще успее — каза Тууми твърдо. — Както приятелят ти каза… тя е корава.
— Не ми е приятел.
Той сви рамене.
— Не е…
Анхела се зарадва да чуе несигурността в гласа на Луси, огледално отражение на собствените му мисли какво точно представляват един за друг.
Подминаха медицинска станция, пълна с работници от Червения кръст и „КемълБак“, които раздаваха хуманитарни помощи. Националната гвардия ги държеше под око, за да се увери, че народът се строява на опашки и се реди търпеливо да си получи от хуманитарните работници хидратиращите пакети, чисторбите и енергийните блокчета.
Недалеч от тях имаше паркиран пикап, който предлагаше извозване до комплекси във Финикс с гарантирана близост до червенокръстките помпи и правото на първия записан за почасови строителни места в „Тайян“. Пълен пакет за само 500$ на човек.
Джип с пустинен камуфлаж и няколко души въоръжена охрана стоеше до него с голяма табела:
„КУПУВАМЕ БИЖУТА. НАЙ-ДОБРИТЕ ЦЕНИ“.
— Мислите ли, че някой се възползва от офертите им? — изуми се Тууми.
— През цялото време — отвърна Анхела.
— Грозна работа — поклати глава чернокожият. — Хората така да крадат от други хора.
— Такъв е животът — сви рамене водосрезът.
Луси го изгледа с раздразнение:
— Не го казвай с такова задоволство.
— Е, такъв си е — защити се той. — Няма смисъл да си пожелаваш хората да бъдат по-инакви. Най-много да те убият.
— Понякога защитават по-висши идеали — възрази Тууми.
Анхела сви рамене.
— Може би. Но висшите идеали няма да те вкарат в кооперация „Сайпръс“.
Тууми го изгледа студено и се обърна да си говори с Луси.
Двамата се разбираха по-добре, отколкото Анхела би предположил. Чудеше се дали не е типично за жителите на Финикс явление — зонърите да се харесват едни други, или е свързано с нещо в него, което ги кара да му обръщат гръб.
— Тя няма да успее да мине реката — заяви Анхела. — Ако вече се е опитала да го направи, значи е загубена за нас.