— Ако дадеш тези документи на Финикс, просто ще преместиш страданието някъде другаде. Да не мислиш, че Вегас няма да страда, ако го сториш? Ще пресъхне и вятърът ще го разнесе.
Анхела внимателно се прокрадна крачка напред в търсене на начин да докопа Луси. Щеше да боли, но смяташе, че може и да успее.
— Не ме карай да те застрелям, Анхел!
Сериозна беше.
— Нека тогава да поговорим.
— Няма за какво да си приказваме.
— И… какво тогава? Ще ме зарежеш ли? — попита Анхела. — Сериозно ли?
— Ще оставя телефона ти на няколко мили оттук. Така ще можеш да се обадиш за помощ.
— Няма да ми дойде никаква помощ, ако не разполагам с тези документи.
— Тогава ела с мен — помоли го Луси. — Ще ги отнесем заедно обратно във Финикс. Градът ще се погрижи за теб.
Анхела не можа да сдържи смеха си при тези думи.
— Сега кой си измисля хубави историйки? Нали знаеш какви гадости съм им причинил?
— Аз имам ли право на мнение? — попита сухо Мария.
Луси не отговори.
— Според мен вече сме минали тази фаза — отвърна Анхела. Напълно се беше съсредоточил върху журната и пистолета. Втренчен беше в дивия ѝ поглед. В настоятелността на вярата ѝ.
Реши, че във Финикс хората полудяват. Понякога градът ги превръщаше в толкова лоши дяволи, че едва се разпознаваше човешкото в тях. А друг път ги правеше на същински светци.
„Просто такъв ми бил късметът — да се натъкна на последната проклета светица в целия проклет Финикс!“
Буквално чуваше как онзи sicario му се надсмива.
Живей, както искаш да умреш, и умри, както си живял, нали така, mijo? Вадиш си хляба, като режеш водата на хората, и в един момент везните ще ти изравнят дълга.
Симетрия. Чиста симетрия.
Все някой трябва да кърви до смърт, за да има какво да пият другите. Проста работа. И сега беше негов ред.
За малко може би беше успял да се самоизмами. Седеше си на хладно в „Сайпръс 1“, режеше водата на другите хора, наслаждаваше се на климатика и водопадите и му беше лесно да си представи, че единствената значима игра е тази, която играе той самият.
— Нищо лично — додаде Луси. — Наистина те харесвам, Анхел.
— Ами да, знам! — той ѝ се усмихна леко и сви рамене. — Ние сме просто малки колелца в голямата машина. Схващам идеята. Понякога просто трябва да се въртим, понеже така е построена системата.
И си беше вярно. Той откри, че не може да го приеме вътрешно. Наистина бяха само въртящи се колелца. И той, и калитата, и Карвър Сити, и Кейтрин Кейс, и всичките различни части и детайли.
Понякога откриваш начин да се намесиш за кратко в работата на уреда, може би дори да се въртиш синхронно с някого — както бяха сторили те с Луси. Друг път просто не можеш да намериш къде ти е мястото. А понякога се оказваш най-важната част на машината.
Друг път пък се случва да си излишна част.
Анхела се зачуди дали и Саймън Ю не се е чувствал по същия начин, когато гвардията пристигна и отряза водния запас на Карвър Сити.
Той бавно отпусна ръце.
— Ами давай тогава — въздъхна. — Щом това се каниш да направиш, давай, направи го.
Луси стрелна с поглед мотора си. Анхела измъкна оръжието си. Тя бързо завъртя пистолета си.
— Недей!
Той се ухили сковано:
— Все още нищо не съм направил.
— Хвърли го.
— Стига, де, Луси. Ти не си убиец. Не искаш да си оцапаш ръцете с кръв. Ти си светица. Аз съм Дяволът, нали не си забравила?
— Ще те гръмна, ако се опиташ да ме спреш.
— Просто те моля да ме изслушаш.
— Няма за какво повече да си говорим.
— Мислех си, че ти си онази, която изцяло разчита на думите.
За миг тя го зяпна уплашено и на ръба на паниката, после започна да се усмихва.
— Няма да ме застреляш.
— О, ще те гръмна, ако не ме слушаш — изръмжа Анхела.
Тя само се ухили по-широко:
— Не, няма — и преметна крак през мотора.
— Не го прави! — извика той. — Не ме карай да стрелям по теб!
— Няма да го направиш — повтори Луси. — Твърде много ме харесваш, за да ме застреляш. Освен това си ми длъжник, нали не си забравил?
— Не ти дължа чак толкова.
— Пусни ме да си тръгна — каза тя меко. — Просто ме пусни да си ида.
Анхела не откъсваше очи от нея, докато тя включваше мотора. Помисли си за изкуплението и дълговете, спомни си как Луси коленичи над него и го връща от прага на смъртта. Чудеше се колко ли са издръжливи обещанията. Всички лъжи, които хората си разправяха, и всички обещания, които любовниците си даваха…
— Моля те — повтори, — наистина те моля!
— Съжалявам, Анхел. Твърде много хора се нуждаят от тези права. Не мога просто да им обърна гръб.
— А, по дяволите! — той свали пистолета си. — Ами тогава се махай оттук. Върви да ставаш светица!