— Съжалявам, че стрелях по момичето ти — каза му накрая.
— Ами виж сега — въздъхна водосрезът, — тя не ти остави особен избор.
— Очите ѝ са стари — заяви Мария. — Татко ми имаше същия проблем.
— Така ли?
— Тя смята, че светът трябва да бъде скроен по определен начин, но не е права. Той вече се е променил. И тя не го вижда, защото знае само как е било преди. Едно време. Когато нещата са били постарому… — тя се поколеба, без да си вярва, че е нужен отговор, но изпитваше нуждата все пак да попита. — Тя ще оцелее ли?
— Е, да ти кажа, че е дяволски корава — водосрезът се усмихна леко. — Предполагам, че ако стигне до Вегас, ще има шанс.
На Мария това ѝ прозвуча разумно. По-разумно от всичко, което през последните години ѝ беше казвал някой възрастен. Каза:
— Значи, предполагам, всички сме в една лодка.
Водосрезът тихо се засмя при тези думи.
— И аз така мисля — отвърна. — Сигурно сме в лодката.
Изправи се, изтупа си джинсите и изкуцука обратно при жената и Тууми, като остави момичето насаме с цвърченето на щурците и бълбукането на водата покрай обраслите с върби брегове.
Мария вдиша дълбоко вечерния въздух. Беше толкова прохладен и така свеж, все едно вдишваше самата река. Поемаше я в себе си и я задържаше в дробовете си. Вслушваше се в песента на щурците и гледаше прилепите да пърхат над водата.
Стори ѝ се, че в далечината чува нов звук — рева на приближаващ хеликоптер, който се носеше нагоре по течението. Ехото от свистенето на перките отекваше във водата и стените на каньона и заглушаваше цвърченето и бълбукането.
Далечен звук, който се усилваше.
Все по-реален.
Благодарности
„Водосрез“ е фантастика с всичките съпътстващи измислици и удобни изменения, които вървят в комплект с този етикет. Длъжен съм да кажа обаче, че корените на съсипаното му бъдеще черпят соковете си от щателните проучвания и статии на многобройни журналисти от научните и природозащитните среди, които от години познавам и следя. Ако желаем да научим как изглежда бъдещето ни, то си струва да следим хората, отразяващи подробностите и насоките на развитие, които бързо дефинират света ни. Добре свършената журналистическа работа не е просто да отразиш настоящето, а в разкриването и на формата на бъдещето ни. Благодарен съм за свършения труд на всички писатели и репортери, от които съм имал възможността да се поуча.
Специално ми се ще да благодаря на Мишел Нийхаус, Лаура Паскус, Мат Дженкинс, Джонатан Томпсън и списание „Хай Кънтри Нюз“, които осигуриха голяма част от първоначалното вдъхновение за тази книга много преди да осъзная, че ще пиша за недостиг на вода. В частност искам да благодаря на Грег Ханскъм, задето ме окуражи да напиша разказа „Ловецът на тамарикси“ — семето, което с времето прерасна във „Водосрез“. Други, на които бих искал да благодаря, понеже съм имал възможността да отривам рамене о тях в Туитър, включват Чарлз Фишман @cfishman, Джон Флек @j fleck, Джон Op @CoyoteGulch, Майкъл И. Кампана @WaterWired и новинарския воден сайт @circleofblue, без да споменавам и многобройните други индивиди и организации, които пускат истории и сведения в хаштагове като #coriver, #drought и #water.
Сред другите, на които дължа много благодарности, включвам писателя и редактор Пепе Рохо, който ми даде тъй нужните напътствия за ужасния ми испански, приятеля и художник Джон Пикачио, С. С. Финли, който силно разчиташе на мен да се посветя на книгата; Холи Блек — гениална опитомителка на сюжети, която ми показа, че разполагам с всички парченца от историята, но не ги сглобявам по правилния начин; редактора ми в Knopf — Тим О’Конъли, който ми даде мъдри съвети по пътя към финалната чернова, също и агента ми Ръсел Галън, който ми помогна да намеря най-добрия възможен дом за тази книга.
И най-вече бих искал да благодаря на жена си, Анджула, за непоклатимата дългогодишна подкрепа.
И както при всички мои книги, ако тук срещнете грешки и пропуски, те са изцяло по моя вина.