Мария учеше китайски. Можеше да брои до хиляда и дори да изписва йероглифите. Ии, ер, сан, си, ву, лиу, чи, ба… Заучаваше звученето. Учеше се колкото може по-бързо от еднократните таблети, които китайците раздаваха на всички, проявили желание.
Цената на литър гореше в горещия мрак — синя и безразлична, размазана от врязания в нея човешки гняв, но достатъчно ясна.
6,95$/литър
Всеки път, когато Мария погледнеше надраното лице на помпата, си мислеше, че се сеща кой го е сторил. Dios mió38, та тя беше този човек. Изпитваше гняв всеки път, щом погледнеше към студените сини цифри на помпата. Просто никога не бе имала късмета да се докопа до инструмент, с който има шанс да я нарани. Човек трябва да мъкне нещо специално, че да направи такъв разрез. Не чук. Не отвертка. Може би от онези резачки „Йокохама“, които ползваха строителните бригади в „Тайян“ още когато баща ѝ работеше там.
— Те карат големите винкели да пускат вода — беше ѝ казал веднъж. — Превръщат стоманата в лава, mija39. Не можеш да повярваш даже ако стоиш точно до тях. Магия, mija. Магия.
Беше ѝ показал специалните ръкавици, с които се пазеше да не си отреже пръст — бляскава тъкан, която му даваше секунда и половина, преди ръката му да изчезне в облаче дим.
Магия, беше казал. Голяма наука. На кого му пука каква е разликата? Китайците знаеха как да карат големите работи да се случват. Тези cabrones знаеха как да строят. Китайците имаха пари и можеха да боравят с магията — и бяха готови да обучат всекиго да ползва техниката им, стига да е готов да се поти на смени по 12 часа.
Всяка сутрин, щом слънцето започваше да изгаря небето в синьо, баща ѝ се прибираше при Мария и ѝ описваше чудните неща, които е видял предишната нощ, докато се е трудил на високото голо скеле на аркологията. Описваше масивните строителни принтери, които изливаха твърдите вещества в зададените им форми, писъка на инжекционните леярни и как сглобените части излитат с крана към небето.
Строителство по технология „всичко на място“.
Китайците разполагаха със силиконов фотоволтаик, който изливаха върху стените и прозорците, за да им генерират енергия. Плисваха го като боя и хайде готово, вече си напълно електрифициран. На „Тайян“ не му прилягаха постоянните токови удари, бичът на всичко живо във Финикс. Не, благодаря. Тези хора си правеха сами тока.
И даваха обяд на работниците си.
— Работя в небето — казваше бащата на Мария. — Вече всичко е наред, mija. Ще се справим. И от сега нататък почваш да учиш китайски и няма просто да идем на север. Ще можем и да пресечем океана. Китайците, те умеят да строят. След тази работа ще можем да идем навсякъде.
Такава беше мечтата му. Татко ѝ се учеше как да прорязва абсолютно всичко и скоро щеше да е в състояние да пререже бариерите, които ги държаха в капана на Финикс. Щяха да си прорежат път до Вегас или до Калифорния, или до Канада. Да му се не види, че те можеха да си прережат път през океана до Чунцин или Кунмин. Татко ѝ щеше да работи по горен Меконг и на язовирните стени на Яндзъ, които държаха водата на китайците. Щеше да строи. С новите си умения можеше да прореже всичко — оградите, калифорнийските гвардейци и всичките глупави закони за щатски граничен контрол, които твърдяха, че трябва да си стоиш в зоната за бежанци и да пукнеш от глад, вместо да идеш там, където господ още лееше вода от небето.
— Резачките „Йокохама“ минават през всичко — казваше той и щракваше с пръсти. — Като през масло.
Така че може би именно „Йокохама“ бяха ползвали върху помпата на Червения кръст. Но дори този инструмент не беше донесъл на нападателя и глътка.
Човек може и да е способен да си прореже пътя до Китай, но не и до чаша студена вода във Финикс.
Мария се чудеше каква ли цена е докарала непознатия до нападение над помпата.
Десет долара за литър?
Двадесет?
Или може и да си е била просто 6,95$ точно като сега, но за тези хора 6,95$ изглеждаше като първата полицейска палка в зъбите за онези от Финикс — факт, който просто не можеха да преглътнат. Може би хората от едно време не са знаели, че 6,95$ ще е най-доброто, което ще докопат от тук нататък и до края на света. Не са знаели, че трябва да си броят благословиите, вместо да се мъчат да режат помпата.
— Защо сме дошли? — попита Сара за пети или шести път.
— Имам предчувствие — заяви Мария. Приятелката ѝ изпъшка с отвращение:
— Ами хубаво, де, ама съм уморена.
Тя се изкашля в шепи. Бурята снощи беше оплескала гърдите ѝ повече от обикновено — прашинките се заравяха дълбоко в задънените разклонения на дробовете ѝ. Отново кашляше кръв и слуз. Все по-често кръвта беше нещо общо помежду им, за което никога не споменаваха.