— Знаеш ли, че във Вегас може да си вземеш вода безплатно.
— Фанпи — Мария използва китайската дума, която беше научила от строителните работници, колеги на баща ѝ.
Глупости.
— За теб фанпи, loca41. Вярно е. Оставят те да си гребнеш направо от фонтаните пред казината. Толкова много вода имат.
Мария се опитваше да държи под око помпата и цената ѝ.
— Правят го само за Четвърти юли. Един вид патриотично дело.
— Неее. „Беладжио“ по всяко време ти дава право на чаша. Всеки може да иде да си налее вода. Няма да те изгонят… — Сара чукна по количката с празната бутилка от „Аквафина“ — кухо, глухо тупване. — Ще видиш. Когато се докопам до Вегас, ще видиш ти.
— Щото твоят човек мисли да те вземе, като си тръгне — каза Мария, без да си дава труд да скрие скептицизма си.
— Точно така — отвърна приятелката ѝ. — Ще вземе и теб, ако ходиш с него на купони. Ще ни вземе и двете. Човекът обича да купонясва. Трябва само да си мила с него… — тя се поколеба, после добави: — Знаеш, че ще ти позволя и ти да си му приятелка. Нямам против да делим.
— Знам, че нямаш.
— Той е от свестните типове — настоя Сара. — Дори не иска гадни работи. Не е като калитата по баровете. И има такъв хубав апартамент в „Тайян“! Няма да повярваш колко добре изглежда Финикс, когато имаш свестни въздушни филтри и си на високо. Баровците живеят добре.
— Той е баровец само за днес.
Сара поклати глава:
— За цял живот, момиче. Дори ако компанията му не го прати после във Вегас, както разправя, този човек е завинаги скъпар.
Тя продължи нататък да хвали романтичното в скъпарския живот на любимеца си и перспективите си след напускането на Финикс, но Мария я изключи от мислите си.
Знаеше защо Сара смята, че във Вегас има безплатна вода. И тя беше гледала същото предаване. „Холивуд лайфстайлс“ даваше Тау Окс и Мария изгледа серията от прага на един от баровете, където Сара се опитваше да накара мъжете да ѝ купуват питиета.
Звездата от „Неустрашим“ спря пред една от онези лъскавки вегаски аркологии в направо леденяшка тесла. Камерата следеше Тау Окс, но щом видя фонтана, Мария изгуби интерес към актьора.
Беше голяма работа и пръскаше вода право във въздуха. Танцуващи водни струи. Капки като диаманти под слънцето. И малки дечица си плискаха лицата с нея. Просто я хабяха.
Беше като фонтаните, които си набеляза в аркологията „Тайян“, но без охраната, която да ги пази от теб. И се намираше на открито. Те просто оставяха водата да се изпари. Освобождаваха я.
Когато Мария видя този фонтан да блика под небето, най-накрая разбра защо баща ѝ се опитваше да ги закара във Вегас. Защо беше толкова убеден, че точно в този град си струва да отидат.
Само дето планът му не проработи. С една идея бяха закъснели с измъкването от Тексас и след това Хартата за щатска независимост и суверенитет вдигна стени, които не можеха да преминат. До един щатите осъзнаха, че ще загазят, ако допуснат бежанците просто да ги залеят.
— Това е само временно, mija — беше казал татко ѝ. — Няма да си остане така.
Само че по това време Мария беше спряла да вярва чак толкова на всичко казано от татко. Той беше стар човек, осъзна тя. Viejo, нали така? Живееше според древна карта на свят, който вече не съществуваше.
В главата на татко нещата изглеждаха по един начин, но опитът на Мария подсказваше, че изобщо не са такива. Той все повтаряше, че това е Америка, а в Америка най-важното е свободата и да правиш каквото искаш, само че в разпадащата се Америка, която прекосиха, по телените огради на Ню Мексико имаше разпънати за предупреждение тексасци и тя съвсем определено не беше същата, която бащата на момичето носеше в главата си.
Очите му бяха стари. Ojos viejos. Баща ѝ не виждаше дори онова, което беше право пред очите му. Хората не започваха да се връщат по домовете си, както беше казал, че ще стане. Не получаваха възможност да живеят в родния си град, както той беше заявил. И никога повече не виждаш училищните си приятели, както той обеща. Майка ти не присъстваше на твоята quinceañera42, както беше се заклел. Нищо не ставаше така, както той го мислеше.
В един момент Мария осъзна, че думите на баща ѝ са като праха. Не го поправяше всеки път, когато той грешеше, понеже ѝ беше ясно, че му е гадно, задето бърка практически за всичко.
Сара изсумтя нетърпеливо.
— Колко още трябва да чакаме?
— Ти най-добре знаеш — опита се да я умилостиви Мария. — Твоят скъпар ми каза за това.
42
Празник за пълнолетието, в Латинска Америка се празнува на петнадесетия рожден ден на момичето. — Б.пр.