От дулата на хеликоптерите излетяха ракети — дъги от огън, беззвучни във въздуха и след това взривно шумни при заравянето във вътрешностите на водната инфраструктура на Карвър Сити.
В нощта избуяха огнени гъби, окъпаха пустинята в оранжево и озариха черните, зловещи силуети на хеликоптерите, които изстрелваха поредния откос.
Окован с белезници, Саймън Ю лежеше в краката на Анхела, безсилен да спре разрушението, и гледаше как светът му се взривява на облаци с форма на гъби.
В проблясващата светлина на експлозиите Анхела различи сълзи по лицето му. Бликащата от очите вода по свой начин беше също толкова издайническа, колкото и потта на човека: Саймън Ю скърбеше за сградата, която с все сили се бе мъчил да спаси. Яко праволинейно копеле, ясна работа. Може да не даваше вид, но щуракът се оказа корав пич.
Много жалко, че това не му помогна.
„Това е краят на света“, каза си Анхела, докато поредният облак ракети се устремяваше към водопречиствателната станция. „Това е проклетият край на света.“
А след това по петите на тази мисъл дойде друга, неканена: „Предполагам, че това ме прави Сатаната“.
Глава 2
Луси се събуди от потропването на дъжда. Нежно почукваща благословия. За първи път от над година тя напълно се отпусна.
Освобождаването на напрежението беше толкова внезапно, че за момент се почувства, все едно са я напълнили с хелий. Безтегловна. Тъгата и ужасът до капка се оттекоха от тялото ѝ — като кожата на змия, твърде сковаваща, овехтяла и суха, за да я задържа повече — и тя се възвиси.
Беше нова и чиста, по-лека от въздуха и хлипаше от изпълнилото я облекчение.
А след това се събуди напълно и прозорците на дома ѝ галеше не дъжд, а прах и тежестта на живота отново се стовари отгоре ѝ.
Луси полежа неподвижна в леглото, разтреперана от загубата на съня. Бършеше сълзите си.
По прозореца с равномерно скърцане ръмеше прахоляк.
Сънят ѝ се беше сторил толкова истински — дъждът се лее, въздухът е омекнал, ухаят цъфтящи цветя… Затворените ѝ пори и напуканата почва на пустинята се отварят широко, приветстват този дар — земята и тялото ѝ попиват чудото на водата, която пада от небето. Боговодие, както я бяха наричали едно време американските заселници, докато полека нахлували през прериите на Средния запад и след това навлезли в сухите земи отвъд Скалистите планини.
Боговодие.
Вода, която се сипе по свое собствено желание право от небето.
В съня на Луси дъждът беше нежен като целувка. Благословия и леещо се от небесата изкупление. А сега го нямаше. Устните ѝ бяха напукани и нацепени.
Луси изрита потните чаршафи и отиде да надзърне навън. Няколкото все още неразстреляни от бандите улични лампи сияеха като мъждиви луни, които се борят с червеникавата мъгла. Бурята се усилваше право пред очите ѝ — лампите изчезнаха в тъмното, оставиха на местата си светлите точки на въображаемо сияние върху ретината. Светлината в света гаснеше. Луси си помисли, че е прочела този израз някъде — звучеше ѝ като вехти християнски слова. Може да беше от смъртта на Исус. Светлината гаснеше — завинаги.
„Исус си обира крушите и на негово място нахлува Ла Санта Муерте.“
Луси се върна в леглото и се изтегна на матрака, заслушана в шибащите нощта ветрове. Някъде навън куче виеше надеждата си за убежище. Може би някое улично псе. На сутринта щеше да е мъртво — поредната жертва на Сушавото татище.
Скимтене изпод леглото ѝ повтори молбите отвън: Съни, свит и разтреперан заради промените в атмосферното налягане.
Луси изпълзя отново от леглото и отиде да напълни паничка с вода от бидона си. Подсъзнателно провери нивото — още преди да види числата, знаеше, че разполага с почти двадесет галона, но все пак погледна по силата на навика малкото червено светодиодно екранче, което потвърждаваше водените в главата ѝ сметки.
Приклекна до леглото. Побутна паничката към кучето.
Нещастният Съни я изгледа от тъмното отдолу. Не искаше да излезе да пие.
Ако Луси беше суеверна, щеше да заподозре, че рошавата австралийска овчарка знае нещо, което не ѝ е известно. Че е доловила да витае някакво зло, да речем — крилете на дявола да пляскат в небесата.
Китайците вярваха, че животните са способни да предчувстват земетресения. Използвали са ги да предсказват катастрофи. Комунистите в стария Китай навремето евакуирали деветдесет хиляди души от Хайчен преди голямо земетресение — усетили го часове по-рано29. Спасили много животи, понеже вярвали, че животните знаят неща, неизвестни за хората.
29
Става дума за земетресението от 4 февруари 1975 г. с магнитуд 7,3 по Рихтер; по онова време Хайчен е вече с едномилионно население. Предупреждението всъщност е дадено от официалните служби един ден предварително и това се води за първото официално предсказано по научен път земетресение в света. — Б.пр.