Поех си дълбоко дъх и изпратих съобщението. Бригс нямаше да остане доволен от мен. По окачения на стената телевизор с плосък екран във всекидневната му пробягваха образи; после той мина покрай прозореца, облечен в бойна униформа в зелено и пясъчнокафяво с права яка, каквато обикновено носеше, когато не беше в моргата или на местопрестъпление. Виждах го как вдига телефона си, обръща се към големия прозорец, до който стоеше, и вперва поглед в мен. Гледахме се лице в лице, сякаш се готвехме за двубой, макар и от разстояние, а между главния съдебен лекар при медицинските служби към Въоръжените сили и мен беше площадката с паркирани коли.
— Полковник. — Гласът му прозвуча мрачно.
— Току-що бях уведомена. Уверявам ви, че ще взема мерки; след час ще съм там с хеликоптера.
— Знаеш какво казвам винаги. — Дълбокият му авторитетен глас отекваше в ушите ми. Опитвах се да определя степента на лошото му настроение и намеренията му. — За всичко си има отговор. Въпросът е да го намерим, и то по най-добрия възможен начин. Уместен и подходящ. — Гласът му беше хладен. Предпазлив. Много сериозен. — Ще го организираме друг път.
Говореше за заключителния брифинг, който трябваше да проведем. Убедена бях, че имаше предвид и Си Ен Ен, и се чудех какво точно му беше казал Марино.
— Съгласна съм, Джон. Да отложим всичко друго.
— Вече е направено.
— Много предвидливо. — Аз бях даденост, част от интериора. Нямаше да позволя да долови несигурността ми, а знаех, че той души, за да се хване точно за нея. Много добре го познавах. — Главната ми цел е да определя дали предоставената информация е вярна. Понеже не разбирам как е възможно да е такава.
— Времето сега не е добро за полет. И не е нужно Рокман да ми го казва, за да разбера.
Рокман беше прессекретарят. Бригс нямаше нужда да говори с него, понеже вече го беше направил. Сигурна бях.
— Да — отвърнах аз.
— Забележителна синхронизация. Ако страдах от параноя, щях да си помисля, че някой се опитва да ни саботира.
— Предвид онова, което зная, не виждам как би било възможно подобно нещо.
— Ако страдах от параноя, казах — натърти Бригс. От мястото, където стоях, различавах едрата му фигура, но не виждах изражението на лицето му. Не ми и трябваше. Не се усмихваше. Сивите му очи бяха с цвят на галванизирана стомана.
— Съвпадението на времето може да е случайност, а може и да не е — казах. — Основен принцип в криминалното разследване, Джон. Винаги е едното или другото.
— Да не ставаме банални.
— Няма нищо такова.
— Не се сещам за нищо по-лошо от жив човек, положен в твоя дяволски хладилник. — Говореше с равен глас.
— Не знаем…
— Много жалко би било, след толкова усилия.
Сякаш всичко, което изградихме през всичките тези години, сега беше на ръба на пропастта.
— Не съм сигурна, че представеното в докладите е вярно… — понечих да обясня.
— Мисля, че ще е най-добре, ако пренесем тялото тук — прекъсна ме отново той. — ДНК лабораторията на Въоръжените сили може да се заеме с идентификацията. Рокман ще се погрижи ситуацията да бъде овладяна. Тук разполагаме с всичко необходимо.
Бях потресена. Бригс искаше да изпрати самолет до Ханском Фийлд, до свързаната с Центъра за сертифицирана съдебномедицинска експертиза военна база. Искаше ДНК лабораторията на Въоръжените сили, вероятно други военни лаборатории и още един бог знае кой, но не и аз, да поемат разследването на случилото се, каквото и да беше то, понеже не ме намираше за компетентна. Нямаше ми доверие.
— Не съм сигурна дали говорим за федерална юрисдикция — напомних му аз. — Освен ако ти знаеш нещо, което за мен е неизвестно.
— Виж, опитвам се да направя най-доброто за всички ни. — Бригс стоеше с прибрани зад гърба ръце и леко разтворени крака, вперил поглед в мен през паркинга. — Предлагам ти да изпратим Си-17 в Ханском. Тялото ще е тук преди полунощ. Центърът за сертифицирана съдебномедицинска експертиза е военна морга, а във военните морги се прави точно така.