Майка ми все така живееше в малкия си дом в Маями, обсебена от усилието да ме разбере. Аз бях единственият лекар в родословното дърво, доколкото й беше известно, и тя не можеше да проумее защо бях решила пациентите ми да са мъртъвци. Нито тя, нито единствената ми близка — Дороти, бяха в състояние да проумеят, че този избор, поне отчасти, би могъл да е предопределен от изживяния в детството ми ужас около грижите за моя неизлечимо болен баща, преди на дванайсет години да стана глава на семейството. По силата на интуицията и подготовката си, бях експерт по проблемите на насилието и смъртта. Бях обявила война на страданието и болката. И някак си винаги съумявах да се нагърбя с отговорността или вината. Схемата беше безусловна.
Затворих вратата на дома, в който живях през последните шест месеца. Всъщност, за мен това място беше много повече. Бригс успя да ми припомни откъде идвам и накъде вървя. Посоката беше зададена далеч преди миналия юли — още през 1987 г., когато вече знаех, че съдбата ми ще е свързана със сферата на държавните служби, но не знаех как да изплатя кредита си към медицинския институт. Допуснах нещо толкова банално като парите и нещо така позорно като амбицията, да променят всичко по един фатален, но не и добър начин — всъщност, по най-лошия възможен начин. Бях млада и изпълнена с илюзии. Бях горда и исках повече, без да разбирам, че ако не се заситиш, това „повече“ винаги е по-малко.
След пълния курс на обучение в енорийското училище и правните факултети на Корнел и Джорджтаун можех да започна професионалния си път, необременена от дългове. Но отхвърлих възможностите на медицинския институт „Боуман Грей“, понеже отчаяно желаех да уча в университета „Джон Хопкинс“. Желаех го отчаяно, както желаех всяко нещо. Отидох там без финансова помощ и в крайна сметка се сдобих с невъзможен дълг. Единственото ми спасение беше да приема военна стипендия, подобно на мнозина мои състуденти, включително Бригс, с когото се запознах по времето, когато правех първите си стъпки в медицинската професия. Така се записах в Института по патология към Въоръжените сили, предшественика на Съдебномедицинския институт към Въоръжените сили. Бригс ме накара да повярвам, че след кратък и безметежен промеждутък от време, в което ще преглеждам военните протоколи от аутопсиите във военномедицинския център „Уолтър Рийд“ във Вашингтон, област Колумбия, и след като изплатя заема си, ще мога да се преместя на спокойно място в цивилната съдебномедицинска практика.
Онова, което не бях предвидила, беше Южна Африка през декември 1987 г., когато на онзи далечен континент беше лято. Нуни Пиесте и Джоан Рул, приблизително мои връстнички, които работели върху документален филм, били завързани за столове, бити, насилвани, рязани, във вагините им били вкарвани счупени бутилки, а гръкляните ми — изтръгнати. Расово мотивирано престъпление срещу две млади американки.
— Заминаваш за Кейптаун — ми каза Бригс. — Проведи разследване и ги докарай у дома.
Пропагандата на апартейда. Лъжи, и още лъжи. „Защо те, и защо аз?“
Отправих се по стълбите надолу към фоайето и си забраних точно сега да мисля за това. „Защо изобщо мисля за това?“ Знаех защо. Тази сутрин ми крещяха по телефона. Прикачваха ми епитети, и случилото се преди повече от две десетилетия отново изплува пред очите ми. Протоколите от аутопсиите изчезнаха, багажът ми беше щателно претърсен. Помня усещането, че накрая ще свърша мъртва, жертва на банален инцидент, инсценирано самоубийство или убийство, подобно на онези две жени, които още бяха пред очите ми. Виждах ги ясно, както тогава — бледи и вкочанени върху стоманените маси, кръвта им се оттичаше по дренажния канал към пода на една толкова примитива морга, че използвахме ръчни триони, за да отворим черепите им; нямаше и рентген, а аз трябваше да донеса личния си фотоапарат.
Оставих ключовете на рецепцията, превъртях в ума си разговора с Бригс и нещата ми се изясниха. Не знам защо не прозрях истината веднага. Наблюдавах го през прозореца и мислех за дистанцирания му глас, за преднамерената му хладина. И преди го бях чувала да говори по този начин, но досега обикновено се обръщаше така към другите, когато възникналият проблем надхвърляше неговите правомощия. По-скоро ставаше дума за това, отколкото за личното му отношение към мен. Случилото се объркваше сметките му и нямаше нищо общо с конфликтите ни от миналото.