— Не е особено успокоително — отвърнах аз.
— Моята карта е опитът ми като ченге — обърна се Марино към мен. — Разчитам на дедуктивните си способности. Неслучайно ми казват Шерлок — допря той дебелия си показалец до бейзболната шапка.
— Никой не ти казва Шерлок — долетя гласът на Луси от задната седалка.
— Това не ни помага — повторих и хвърлих поглед към тежкото му тяло. Шофираше, положил едрите си ръце върху кормилото, с опрян в него корем. Последното е неизбежно дори когато, според него, беше в добра бойна форма.
— Не си ли ти тази, която винаги ми казва да разчупя рамките? — Отбранителната позиция правеше тона му по-твърд.
— В случай че ще помогне. Обаче да свързваш точки, които могат да се окажат погрешни, е безразсъдство, и ти го знаеш.
Марино винаги е имал тази наклонност към прибързани заключения, но откакто започна работа в Кеймбридж, нещата тръгнаха още по на зле, понеже отново работеше за мен. Обвинявах военното присъствие в живота ни — неизменно като огромните самолети, които прелитаха ниско над Доувър. И по-конкретно, обвинявах Бригс. Марино се чувстваше привлечен по нелеп начин от този мъж с власт, който освен съдебен патолог беше и генерал в армията. Моята принадлежност към армията никога не е имала особено значение за него, нито пък я признаваше; не и в миналото, дори когато след единайсети септември ми беше присъден специален статут. Марино винаги пренебрегваше връзките ми с правителството, сякаш не съществуваха.
Шофираше с поглед, неотлъчно вперен напред, и фаровете на приближаващата кола осветиха лицето му, свъсено в свойствената му гримаса на раздразнение, която често преминаваше в донякъде странен израз на недоумение. Обикновено привързаността, която изпитвах към него, ме изпълваше със съчувствие, но не и сега. Не и при тези обстоятелства. Не беше нужно да се преструвам, че съм разстроена.
— Какво друго сподели с Бригс — в допълнение към мнението ти по случая?
— Бригс видя същите неща, които и ти — отвърна Луси, понеже Марино не отговори. — Идеята не беше моя и не съм ги изпращала по имейла, просто за да сме наясно.
— Какво точно не си изпращала по имейла? — Но знаех какво е то, и скептичността ми растеше. Марино беше изпратил доказателства на Бригс. Случаят беше мой, а Бригс беше получил информация първи.
— Исках да знае — каза Марино, сякаш търсеше оправдание. — Какво трябваше да му кажа?
— Нищо не биваше да му казваш. Превишил си правомощията си. Случаят не е негов — отвърнах аз.
— Всъщност е — възрази Марино. — Посочи го здравният министър, а на практика това означава, че е нает от президента, което според мен означава, че е с по-висок ранг от всеки друг в тази кола.
— Генерал Бригс не е главният съдебен лекар на Масачузетс и ти не работиш за него. Ти работиш за мен. — Внимавах в подбора на думите. Опитвах се гласът ми да звучи благоразумно и спокойно, обичайно за мен в съдебната зала, когато враждебно настроен адвокат искаше да ме обезоръжи на свидетелското място; също и когато Марино беше на ръба да избухне с непристойни ругатни и затръшнати врати. — Центърът за сертифицирана съдебномедицинска експертиза е със смесена юрисдикция и понякога може да поема случаи в правомощията на федералните. Разбирам, че е объркващо. Съвместната инициатива между държавата, федералните управления и Масачузетския технологичен институт в Харвард е наша. Разбирам, че концепцията е безпрецедентна и сложна, и именно затова трябваше да ме оставиш да се оправя сама, вместо да ме подминаваш. — Опитвах се думите ми да звучат успокоително и обективно. — Проблемът с преждевременната намеса на генерал Бригс е в това, че нещата могат да излязат от контрол. Но станалото — станало.
— Какво искаш да кажеш? Какво е станало? — Марино вече не беше така самонадеян.
Долових нотка на безпокойство, но нямаше да тръгна да го спасявам от самия него. Нека помисли върху стореното, понеже инициативата беше негова.
— А кои са недотам добрите новини? — обърнах се аз към Луси.
— Виж последните три записа, включително и минутите, когато слушалките са били сваляни от бърза помощ, от полицаите, а тази сутрин и от мен, при огледа в лабораторията.
Екранът на таблета блестеше ярко с пищни цветове в тъмното. Кликнах върху иконката на първия видеофайл, който тя беше избрала. Видях видяното от мъртвия вчера в 3 часа и 4 минути — хрътка в черно и бяло, свита на кълбо върху синята кушетка във всекидневната с дъсчен под и килим в синьо и червено.