Камерата следеше движението на мъжа, понеже той вече си беше сложил слушалките и записът течеше: масичка за кафе, спретнати купчинки книги и списания върху нея и някаква скица на паус — архитектурна или инженерна, върху която беше оставен молив; прозорец със затворени дървени жалузи; бюро с три големи плоски монитора и два сребристи макбука, телефон, най-вероятно айфон, включен в зарядно, и лула от жълто стъкло в пепелник; лампион със зелен абажур; покрито с кожа кучешко легло и разпилени играчки. Видях вратата с резе, фотографиите и плакатите върху стената, но те прелетяха твърде бързо пред погледа ми, за да забележа някакви детайли. Щях да ги разгледам по-късно.
Дотук нищо не ми подсказваше кой е мъжът или къде живее, но останах с впечатлението, че е обитавал малък апартамент или къща, обичал е животни, бил е финансово обезпечен и се е грижел за сигурността си и за частната си собственост. Мъжът, ако предположим, че жилището и кучето са били негови, е бил ангажиран със специализиран интелектуален труд и е имал висока техническа култура, бил е изобретателен и подреден, най-вероятно е пушел марихуана, избрал е за домашен любимец животно, което се нуждае от компания — не трофей, а създание, страдало от нечия жестокост в предишен живот, което най-вероятно не можеше да се грижи само за себе си. Разстроих се заради кучето и се запитах какво ли се е случило с него.
Несъмнено, вчера екипът от спешна медицинска помощ и полицията не са оставили хрътката при Нортънс Удс сама и безпомощна навън в Ню Ингланд. Бентън ми каза, че сутринта температурата в Кеймбридж била почти минус дванайсет градуса и че ще завали, преди да съмне. Може би кучето е в централата на пожарната, добре нахранено и денонощно обгрижвано. Може би инспектор Лоу, или пък някой друг от полицията го е отвел у дома си. Но е възможно и никой да не е разбрал, че кучето принадлежи на мъртвия. Боже, това би било ужасно.
— Какво е станало с хрътката? — Трябваше да попитам.
— Нямам представа — каза Марино за моя изненада. — Никой не знаеше до тази сутрин, когато двамата с Луси видяхме същото, което и ти гледаш сега. От бърза помощ нямат спомен за хрътка без надзор. Не че са гледали, но когато пристигнали там, вратата към Нортънс Удс била отворена. Както навярно ти е известно, вратата никога не се заключва и през повечето време е широко отворена.
— Не може да оцелее в този студ. Как не са забелязали, че бедното създание скита без каишка? Тичало е поне няколко минути из парка, преди да избяга през отворената врата. Здравият разум подсказва, че когато господарят му е рухнал на земята, кучето не е побягнало веднага от гората към улицата.
— Много хора отвързват кучетата си и ги оставят да тичат свободно из паркове като Нортънс Удс — каза Луси. — И аз правя същото с Джет Рейнджър. — Джет Рейнджър беше нейният булдог, вече на преклонна възраст; той всъщност май отдавна вече не можеше да тича. — Не е странно, че никой не е забелязал, понеже на пръв поглед не е имало нищо необичайно — додаде тя.
— А и вниманието на всички е било заето най-вече с момчето, което е паднало мъртво — оповести очевидното Марино.
Вгледах се във военните постройки и самолетите по слабо осветения път — ярки и огромни като планети на фона на свъсеното небе. Не виждах логика в казаното. Изненадана бях, че хрътката не е била до господаря си. Може кучето да се е изплашило, или да е имало някаква друга причина никой да не го забележи.
— Кучето трябва да се появи — продължи Марино. — Невъзможно е хората от такъв район да оставят хрътка да се скита сама. Допускам, че някой съсед или студент я е видял. Освен ако момчето не е било убито, а убиецът не е прибрал кучето.
— Защо? — Бях озадачена.
— Както сама казваше — трябва да държим умовете си отворени — отвърна той. — Откъде да знаем, че извършителят не е стоял да наблюдава всичко отблизо? А после, в подходящия момент, не се е измъкнал с кучето, все едно е негово?
— Но защо?
— То би могло да е свидетелство, което по някакъв начин да ни отведе до убиеца — предположи той. — Да ни помогне да го идентифицираме. Някаква игра. Някакво произшествие. Някакъв сувенир. Един бог знае. Но ще забележиш на видеозаписа, че в един момент каишката е била свалена, и знаеш ли какво? Повече не се появява. Няма я нито при слушалките, нито при тялото.
Кучето се казваше Сок. Върху екрана на айпада мъжът вървеше, цъкаше с език и казваше на кучето, че е време да тръгват.