— Зловещ сценарий от най-ниска проба, както се казва.
— Да видим каква машина за убийства мога да бъда и как мога да се измъкна — каза той с онази характерна своя интонация. Знаех какво ще видя, ако можех да надникна в очите му — пълно презрение. — А когато всичко приключи, тя единствена ще е оцеляла. Желязна логика.
— Сигурно си прав. — Непрекъснато мислех за кутията в колата. — Защо не проведеш телефонните си разговори?
— Граничен тип, садистична, манипулативна, самовлюбена.
— Някои хора могат да бъдат всякакви, предполагам. — Сложих чашата си на масичката за кафе и оставих Сок на килима.
— Някои хора просто са си такива.
— Забравих кутията, която Бригс ми е приготвил. — Станах от дивана. — И ще изведа Сок. Готов ли си да отидем до тоалетната? — попитах кучето. — После ще претопля пицата. Надявам се, че имаме някаква салата. Какво, за бога, си ял през цялото време, докато ме нямаше? Чакай да позная. Притичвал си до „Чан Ан“ за китайска храна и следващите три дни си карал на нея.
— Точно сега това ще ми се отрази добре.
— Навярно всяка седмица е било едно и също.
— Но бих предпочел твоята пица.
— Не се опитвай да бъдеш мил — отвърнах аз.
Отидох в кухнята за каишката на Сок и я нахлузих на врата му, после намерих едно фенерче в чекмеджето — стар „Маглайт“, подарък от Марино отпреди векове — дълго, от черен алуминий, захранвано от големи цилиндрични батерии, които ми напомняха за доброто старо време, когато полицаите носеха фенери с размерите на палка вместо днешните „Шуърфайър“, които Луси харесваше, а и Бентън държеше в жабката. Изключих алармената система. Тревожех се за Сок, за студеното време, а когато слязохме по задното стълбище в тъмното, осъзнах, че не се бях сетила да взема палто за себе си. Забелязах, че светлината на детектора за движение в гаража не свети. Опитах се да си спомня дали беше загасена преди около час, когато се прибрахме у дома, но не бях сигурна. Толкова много неща трябваше да се довършат, променят, направят. Откъде щях да започна утре?
Бентън не заключи вратата на гаражната пристройка, понеже заради отворения прозорец с размерите на голям телевизионен екран това би било безсмислено. В преустроения гараж беше тъмно и студът хапеше, вятърът вееше през черния квадрат, който едва различавах. Включих фенера, но се оказа, че не работи. Сигурно батериите бяха изтощени. Много глупаво от моя страна да не проверя, преди да изляза от къщи. Насочих дистанционното към колата и ключалката изщрака, но светлините така и не светнаха, понеже това беше кола на проклетото Бюро, а агент със специално предназначение Дъглас бе предпочела купе без светлини. Заопипвах задната седалка. Търсех кутията, която беше доста голяма. Осъзнах, че няма да ми е лесно да я внеса заедно със Сок. Всъщност, нямаше да успея.
— Извини ме, Сок — казах аз на кучето, което трепереше, притиснато до краката ми. — Знам, че е студено. Дай ми само минутка. Съжалявам, но нали виждаш, че съм много глупава.
Разкъсах тиксото върху кутията с ключа от колата и извадих жилетката. Позната ми беше, макар досега да не бях разглеждала именно тази марка. Не можех да сбъркам обаче грубия найлон и твърдите плочи от кевлар, които Бригс или някой друг вече беше поставил във вътрешните джобове. Разкопчах самозалепващите се ленти отстрани и те се отделиха с остър звук. Отворих жилетката, за да я прехвърля през раменете си. Почувствах тежестта й, когато затръшнах вратата на колата, а Сок отскочи от мен като заек. Изплъзна се с каишката от ръката ми.
— Това е само вратата на колата, Сок. Всичко е наред. Ела тук, Сок…
Едновременно с вика ми нещо се размърда в гаража близо до отворения прозорец. Извърнах се, за да видя какво е, но беше прекалено тъмно.
— Сок? Ти ли си?
Тъмният, леден въздух се раздвижи около мен, а ударът върху гърба ми се стовари като чук между плешките, сякаш ме връхлетя огромен съскащ дракон. Изгубих равновесие.
Разнесе се пронизителен вик, съскане и някаква топла, влажна мъгла изпръска лицето ми в мига, когато паднах тежко върху колата и замахнах с всички сили, без да знам срещу какво. Фенерът изпука като бухалка при досега с твърдо тяло. То поддаде под силата ми и се отмести. Замахнах и отново ударих нещо; нещо, което този път почувствах по различен начин. Долових металния мирис на кръв, почувствах я върху устните си, когато замахнах пак, но сега уцелих въздуха, а после някой запали светлините. Блясъкът им ме заслепи. Бях покрита с тънък кървав пласт, сякаш бях напръскана със спрей. Бентън стоеше в гаража с пистолет, насочен към жената с огромно черно палто, паднала по лице на гумирания под. Забелязах изпод дясната й окървавена ръка да струи кръв, пръстите бяха с блестящ френски маникюр, а до тях имаше нож с тънко желязно острие и масивна черна дръжка с бутон за освобождаване върху миниатюрен предпазител.