— Хайде, Сок — говореше ласкаво той с приятен баритон. — Хайде, мързеливо куче, време е да се разходиш и да сереш.
Долавям лек акцент, вероятно британски или австралийски. Или може би южноафрикански, което би било странно, много странно съвпадение. Трябваше да изтрия Южна Африка от ума си. „Съсредоточи се върху непосредствените факти“, казах си, когато Сок скочи от кушетката и забелязах, че не носи нашийник. Сок — мъжко куче, ако съдим по името — беше слаб, с типични за хрътките леко очертани ребра, може би вече в зряла възраст, и едно от ушите му беше назъбено, сякаш на времето е било разкъсано. Беше спасено от надбягванията — сигурна бях, и се питах дали няма микрочип. Ако съумеехме да го намерим, можехме да установим откъде е и евентуално кой го е осиновил.
Две ръце се показаха на екрана, когато мъжът се приведе и нахлузи червена каишка около дългия, конусовиден врат на Сок. Забелязах часовника от бял метал с тахиметър във фасетата; улових и проблясването на златен пръстен с печат на колеж, навярно. Пръстенът можеше да ни помогне, ако още беше на тялото и ако беше гравиран. Ръцете бяха деликатни, със заострени пръсти и светлокафява кожа; забелязах и тъмнозеленото яке, черните торбести панталони с джобове от деним и протрития връх на кафявите спортни обувки.
За кратко камерата се фиксира върху стената над кушетката, ниската ламперия от кестен и ръба на металната рамка на картината, а после, когато мъжът се изправи, в полезрението ми влезе и някакъв плакат или гравюра и съумях да разгледам отблизо позната репродукция. Скица от шестнайсети век на летателен апарат от Леонардо, която ме върна години назад… кога точно? През лятото преди единайсети септември. Бях завела Луси на изложбата „Леонардо изобретателя“ в лондонската галерия Кортуолд и двете прекарахме дълги часове, запленени от лекциите на някои от най-именитите учени в света, докато разучавахме концептуалните скици на Да Винчи за водни, наземни и въздушни апарати: въздушното витло, акваланга, парашута, гигантския арбалет, самодвижещата се кола и рицаря робот.
Големият ренесансов гений вярвал, че изкуството е наука и науката е изкуство, че решението на всички проблеми може да бъде открито в природата, ако сме достатъчно прецизни и наблюдателни, и ако неотклонно следваме истината. През по-голямата част от живота си се опитвах да предам тези уроци на своята племенница. Неведнъж й бях казвала, че ако сме в достатъчна степен смирени и търпеливи, ако имаме и кураж, можем да намерим нужните ни отговори в света около нас. Мъжът, когото наблюдавах върху малкото приспособление в ръцете си, имаше нужните ми отговори. „Говори с мен. Кажи ми. Кой си ти, какво се случи?“
Той се отправи към вратата, плъзна резето и изведнъж перспективата се промени, ъглите пред обектива се разместиха и аз се запитах дали не е сменил положението на камерата. Може слушалките да не са били точно върху ушите му и сега, когато излизаше, да поиска да пусне музиката. Подмина нещо механично и грубо на вид, може би метална скулптура от скрап. Задържах записа върху изображението, но не можех да видя добре какво е, затова реших, когато имам повече време, да превъртя отделните сцени толкова пъти, колкото трябва, за да разгледам внимателно детайлите. Точно сега обаче трябваше да придружа мъжа и неговото куче до гората, разположена на по-малко от пряка от нашия дом с Бентън. Щях да засвидетелствам случващото се. След няколко минути той щеше да е мъртъв. „Покажи ми, и ще разбера. Ще узная истината. Позволи ми да се погрижа за теб.“
Мъжът и кучето слязоха четири площадки надолу по слабо осветеното стълбище, стъпките им отекваха леко и бързо по голите дъски, после се появиха на шумната, забързана улица. Слънцето беше ниско, неравномерно натрупаните преспи сняг бяха почернели от мръсотия и ми заприличаха на бисквитите „Орео“ с препечена коричка, а когато мъжът наведе глава надолу, видях влажните павета, асфалтовата настилка и ивиците сол и пясък, останали след почистването на снега. Коли и хора залитаха и се движеха, сякаш задействани от странни тласъци всеки път, когато той погледнеше в друга посока; някъде на заден фон свиреше музика — Ани Ленъкс по сателитното радио — а аз дочувах единствено шумовете извън слушалките, онова, което беше уловил микрофонът в лентата над главата му. Звукът трябва да е бил много силен, а това не беше добре, понеже така той можеше да не чуе нечии стъпки, ако приближат отзад. Щом е бил обезпокоен за сигурността си, щом е бил толкова притеснен, че е подсигурил двойна ключалка за вратата на апартамента си, защо не се е тревожел, че няма да чуе какво става около него?